Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
Дойде на себе си не в килия, а в малка войнишка стаичка, от онези, в които настаняваха сержантите и младшите офицери. До вратата стоеше войник на пост и веднага щом Талрик се размърда, войникът съобщи на другите, които чакаха отвън.
Затворник и пребит от бой, Талрик откри, че въпреки всичко е в повишено настроение. След кратък размисъл разкри причината — покрай всичките болежки от побоя почти не усещаше дълбоката рана, която Даклан му беше нанесъл недалеч от обсадения Колегиум по заповед на собствените му хора от Рекеф и която едва не му беше видяла сметката. Тази рана, за разлика от предателството, вече беше останала в миналото.
„И къде съм сега, да опустее дано?“ Отговорът не изглеждаше труден, като се имаше предвид какви са нападателите му — осородни войници. Полупразното стайче, в което го държаха, можеше да е в казармите или в губернаторския дворец. Прозорецът се намираше високо в стената, значи стаята беше в сутерена. Хрумна му да се издигне с криле и да погледне навън, но бързо се отказа. По-добре тъмничарите му да не знаят дали е в състояние да лети.
„Самият аз не знам, всъщност“ — каза си горчиво. По всичко личеше обаче, че се е отървал от побоя без сериозни наранявания, но пък той открай време беше костелив орех. Капитан Раут, Ултер, Тисамон и Тиниса, Ариана, Даклан, Фелисе Миен. Всички те се бяха опитали по едно или друго време да го извадят трайно от строя. Чудеше се кой ли ще е следващият.
Лежеше на твърдото легло под подозрителния поглед на войника и неохотно стигна до заключението, че досега животът му е бил низ от енергични усилия и нищожни постижения. „По-добре да бях останал в Рекеф някак си. Не става революционер от мен.“
А сега какво? Не беше вързан, значи можеше да убие пазача и да си пробва късмета. Сигурно би могъл да стигне доста далеч и да види сметката на немалко от тъмничарите си, преди те да преосмислят решението си относно точно колко жив го искат. Значи някой му пращаше послание, някой, който бе убеден, че Талрик ще го разчете правилно: „Изчакай. Не всичко е загубено.“
Дали пък не е попаднал в ръцете на бунтовнически елементи вътре в двореца? Ако сред прислугата още имаше минасци, съпротивата неминуемо беше внедрила свои хора около губернатора. Дали път Кимене и Че не бяха… чакай, дори не знаеше дали Че е още жива. След като той се беше изнесъл с гръм и трясък от дюкяна на Хокиак, хората на дъртия скорпионороден като нищо може да са я убили или пък Кимене е наредила да я екзекутират като агент на Рекеф. „Каква ирония само.“
А после, след кратък размисъл стигна до извода: „Аз съм едновременно предаден и предател.“ Като го беше отхвърлила след години на достойна служба, Империята го беше тласнала по пътя на най-долната измама, а когато той се опита да промени нещата, да закърпи раните, които беше причинил, само влоши нещата още повече.
Само че сълзливата сантименталност му беше чужда. „Жив съм“ — каза си. Това беше първата и най-хубавата тухла, с която да започне градежа си.
Двама войници влязоха в стаята с делова стъпка. Лицата им подсказваха, че много добре знаят през какво са минали другарите им — и живите, и мъртвите, — за да го доведат тук. Хем го мразеха, хем се страхуваха от него.
— Е? — попита ги Талрик. — Сега какво?
— Елате с нас — каза единият и изкриви лице, сякаш от учтивата форма му загорча в устата. Още повече му загорча, когато добави и едно „сър“ в края. Думата удари Талрик като юмрук между очите, толкова силно, че той едва не падна назад в леглото, краката му омекнаха от скритото значение на трите буквички. Минала беше цяла една зима, сурова и трудна, откакто някой се беше обръщал към него по този начин. Трибуквената дума беше на цял един живот разстояние от него; беше врата към добрите стари дни.
— Сър, значи? — изрече той с надеждата, че е успял да се овладее, преди изненадата да е проличала по лицето му.
Мъжът отвърна хладно:
— Наредено ми е да ви придружа, сър. Викат ви.
„И това не ти харесва, войнико, но ще се подчиниш на заповедта.“ Подчинението беше централният принцип на тяхната раса, на осородните, нищо че по природа бяха свадливи и крайно недисциплинирани.
— Води тогава, войниче — каза Талрик небрежно.
Още щом излезе в коридора, разбра, че се намира в губернаторския дворец. Не пазеше приятни спомени от това място, тъкмо напротив — заради болката, изпитана тук, и заради загубата на добър приятел. Единствената отстъпка, която му беше подхвърлила съдбата — освен факта, че още е жив, — беше, че в крайна сметка не той беше нанесъл смъртоносния удар, не той беше убил полковник Ултер. Само това, и то поради чиста случайност. А той нямаше право да намира утеха в капризите на случайността.