Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Гледам я. Ръцете й са закръглени, но не са пълни; бялата й униформа свети от чистота и приляга плътно към тялото й. Тя е ушита от много лека материя, почти прозрачна.
Когато приключва с храненето, я питам може ли да изведа татко да поседи малко на двора.
— Мисля, че това ще бъде чудесно.
Освобождаваме ремъците, които го придържат към леглото, увиваме го добре в халата му и го прехвърляме на инвалидния стол заедно с бутилката му за урина. За нея има приспособление за прикрепване под седалката. Изглежда по-добре седнал.
Бутам инвалидния стол по коридорите. Придобил е навикът да стои с отворена уста и увиснала долна устна — така чуждо за него… Една от татковите характерни черти е била стиснатата му уста и стегната челюст. Сега, с тази отпусната долна челюст, с нацупено свити устни, отпуснати надолу глава и очи, надничащи изпод веждите, той е като Чарлс Лафтън в ролята на капитан Блай. Не прилича на себе си…
Намирам маса с чадър и настанявам татко в сянката му. Сядам на слънце до него. Говоря колко е приятно да се отпуснеш на слънце. Говоря за цветята, казвам имената на някои от тях. Седим така почти час. Искам да се отпусна, да разреша на мъртвото спокойствие на това място да проникне в мен.
Неочаквано той започва да говори. Отначало мърмори нещо неразбираемо под носа си; гласът му е така нисък, така дрезгав, че не мога да схвана нито дума. Навеждам се по-близо зад гърба му, за да не го разсея. Очите и главата му се движат, следят нещо. Той като че ли вижда нещо от другата страна на поляната, някъде извън вратата близо до надлеза към магистралата. Навеждам се още по-близо.
— Ед, трябва да започнем да берем тези краставички.
Поглежда ме, но не ме вижда.
— Правилно, Джак, мислиш ли, че ще бъде добре да ги приберем утре?
Поглежда ме по-отблизо — още по-носов изговор, характерен за Уискънсин.
— Не забравяй, Ед, че утре трябва да помогнем на татко да почисти обора. Помни това.
— Да, прав си, Джак. Бях забравил.
— Но можем да започнем веднага щом приключим с обора — ще довършим с краставичките след доенето. Ще вземем назаем каруца и ще ги откараме в събота.
— Добра идея, Джак. Ще направим това.
Седи там, наведен напред, поклаща глава, усмихва се. Чакам, но това е всичко. Напразни са усилията ми да подновя този странен разговор. Когато се захлажда, прибирам татко в стаята и му оправям леглото така, че да му е удобно. Сестрата ми помага. Работим заедно, оправяме леглото едновременно от двете страни, подпъхваме завивките, слагаме ремъците на място. Информира ме, че се казва Алиша.
Казвам й, че моето име е като на татко. Разказвам й за живота в Париж, за това, че съм художник и че съм дошъл, защото мама е болна. Знам, всичко това не звучи реално — вече не ми звучи реално дори и на мен самия.
— Какво мислиш за работата си тук?
Тя прави гримаса, свива рамене, въздиша.
— Много е потискащо. Работила съм на подобни места в продължение на пет години. Човек винаги губи тук; никой не се чувства по-млад и по-добре…
Отива до края на леглото.
— Но когато човек е сам с малко дете, трябва да работи, а работа не се намира лесно. Освен това тук мога да си определям работните часове. Не е чак толкова лошо.
Поглежда часовника си; казва ми, че работният й ден е свършил. Другата сестра ще храни татко на вечеря. Питам я дали мога да я откарам. Поглежда ме.
— Много мило, но госпожа Кеслер — управителката, ще припадне, ако изляза с вас.
Кикоти се, гледа към пода, поклаща глава. Мисля, че не ме е разбрала.
— Искам само да прескоча до вкъщи да разбера как е майка и после ще се върна да помогна за вечерята на татко. Помислих си, че мога да те закарам донякъде.
Поглежда ме с наклонена настрана глава.
— Човече, ти наистина си много внимателен към твоите родители. Никой не идва да види тези хора тук. Има някои, за които знам, че не са били посещавани и дори не са получавали писма от години.
Обръща се, спира до вратата.
— Дори и да си негър, госпожа Кеслер пак ще направи сцена.
Когато се прибирам вкъщи, всичко е наред. Били се е отпуснал в стола на татко и двамата с мама гледат някакво шоу. Казвам му, че ще се върна веднага щом нахраня татко и тогава ще може да излезе — ако иска. Майка заявява, че е съвсем добре и няма нужда от гледачи през цялото време.
Връщам се и помагам на Били в разчистването. Той ми казва, че не знае още колко ще издържи. Майка ходи по петите му и го дразни с непрекъснати забележки за косата, за босите му крака и неизрязаните им нокти, младежките му пъпки, миризмата му, пърденето му.