Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
— Разбрах. Добре. Запланувано е да бъде изписан утре, така ли е?
— Да. Благодаря ти много, Сам; благодаря за всичко.
Стискаме си ръце и поемам надолу по стълбите.
Казвам на дамата, чието име е госпожа Тръмбъл, че катетърът ще остане. Тя прехвърля картоните пред себе си.
— Възможно е да има свободно място в Котидж Вила. Ще позвъня.
Обяснява по телефона за състоянието на татко. Поглежда ме и се усмихва, докато поставя слушалката на мястото й.
— В момента нямат свободно място, но скоро ще имат. Очакват ви за интервю.
Изтегля картонче с адрес и го подписва. Котидж Вила е на около осемстотин метра на хълма близо до кръстовището за Сан Диего и Санта Моника. Потеглям в тази посока.
Погледнат отвън, домът прави приятно впечатление. Състои се от централна сграда и две крила, които затварят отпред голяма поляна с цветя: оформена по този начин, фасадата напомня латинската буква U. По добре поддържаната поляна са разпръснати големи цветни чадъри и маси, подобни на тези за пикник. Котидж Вила би могла да бъде и евтин голф-клуб в Палм Спрингс.
Двете рамене на буквата U представляват дълги коридори. Инвалидни столове създават атмосферата на това място; неръждаема стомана и напрегнати лица, бледа, сбръчкана кожа, бели коси, всички в халати. Пробивам си път до офиса.
Дамата там ме осведомява, че обитателите на този вид така наречени оздравителни домове са седемдесет процента жени — мъжете умират млади. Имам късмет, защото през следващите четирийсет и осем часа се очаква да умре някакъв мъж; татко можел да заеме неговото място.
Пита ме дали искам да видя стаята, но аз нямам смелост за това. Показва ми друга, същата като тази. Изглежда като малка стая в мотел с легло с високи странични прегради врата към коридора и прозорец към паркинга. До прозореца в инвалидна количка седи мъж.
Казва ми още, че ще предупреди в болницата кога могат да преместят татко; болницата ще се погрижи за докарването му с линейка. Информирам я за катетъра и питам дали могат да го махнат веднага щом стане възможно, без татко да загуби правото си да ползва медицинската си застраховка към Перпечуъл Хоспитъл.
— Не се безпокойте, тук ние вземаме решения и лекарите ни проявяват голямо разбиране.
Искам да вярвам, че ще бъде така.
Господи, чудесно е отново да бъда навън. Поглеждам слънцето, пресичам тревната площ, част от една почти неподвижна сцена със статисти в инвалидни колички, разпръснати сред поляна с цветни лехи. Стъпвам леко, чувствам се пълен с енергия. Пъргаво скачам в колата, форсирам мотора и излитам от паркинга — нещо, което живите трупове в градината никога повече няма да направят…
Вкъщи ме посреща майка — тя идва към мен, като влачи крака. Започва, преди да успея да отворя уста. Не е съгласна татко да отиде в дом за стари хора. Не е ли възможно да наемем болногледачка, която да живее тук и да се грижи за татко? Можем да я настаним в задната спалня.
Ето нещо, за което не бях помислил. Надявах се, че най-сетне всичко е уредено и хоп… изскача нещо ново. Сядам да поема дъх, слушам я, кимам, опитвам се да мисля по въпроса.
Обаждам се на Джоан. Това е най-добрият начин да й съобщя какво става, без да бъда прекъсван. Около телефона има нещо като магия. Хората не се изслушват, ако се опиташ да им разкажеш нещо. Същото е и когато говориш с някого в стаята. Обаче никой не прекъсва някого, когато говори по телефона. Обяснявам положението на Джоан, включително и номера с катетъра. Тя се съгласява с всичко.
— Помни, Джак. Това не е краят на света. Ако не ни хареса, винаги можем да го вземем оттам.
Съобщавам й новата идея за болногледачка вкъщи. Джоан казва, че ще говори с майка. Подавам слушалката на майка и отивам в спалнята, просвам се на леглото, вдигам слушалката на апарата там и слушам.
Сестра ми отново хваща бика за рогата. Вече е измислила как да представи нещата по-приемливи.
— Виж какво, майко. Дали татко ще бъде в болницата или в този дом, няма значение — единствената разлика е, че домът е по-близо до нас. Той ще получава медицинско обслужване — нещо, което ние не можем да му осигурим. Удобно е за посещения. А докато е там, ще започнем да търсим болногледачка, която да остане вкъщи. Не е възможно да намерим някого за една нощ, нужно е време. Ще се обадим на Католическата здравна агенция.
Връщам слушалката на място и се опитвам да се отпусна. От напрежението през целия ден чувствам, че нещо става с кръвното ми налягане. До леглото има чаша вода и една таблетка от маминия валиум. Вземам я, опъвам се на леглото и чакам.