Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Когато бях дете, брадата на Исус го правеше да изглежда в детските ми очи по-възрастен — беше сериозен като дядо или баща, струваше ми се различен — като извънземен.
Сега децата носят бради. Брадата е като спортните обувки или тениските — евтин трик да изглеждаш млад.
Поглеждам Мария. Сигурно не е била на повече от шестнайсет-седемнайсет, когато е забременяла с Исус. Да допуснем, че Ангел Господен наистина е слязъл долу да й съобщи, че Господ е бащата и че и бебето й ще бъде, и дори да й е казал как да го кръсти; дали тя е продължила да вярва на това седем-осем месеца по-късно? А ако Йосиф не е спал с нея, какво ли си е мислил?
А и какво всъщност става с Йосиф? Нищо не се знае за него след дванайсетата година на Исус. Дори и да не му е баща, можеха поне да кажат, че е умрял или избягал, или е прегазен от разбесняло се магаре — нещо, каквото и да е то.
И какъв гаден са избрали за празнуване на рождения ден на Свети Йосиф — два дни след деня на Свети Патрик. Истината е, че никой не знае рождените им дни, така че са могли да се спрат на който и да е друг ден. Представата за Йосиф е ограничена до задържане на магарета и крави, докато Исус се ражда; а по-късно се прибавят и няколко урока по дърводелство.
После — онзи сватбен пир в Кана. Мария е около четирийсет и шест-седемгодишна; хубава възраст за жена: напълно зряла и без видими следи на остаряване. И така, тя преждевременно тласка Исус към кариерата му — преди той да е готов за това; иска да се изфука пред приятелките си какъв страхотен син има. Питам се дали той първо не се е упражнявал вкъщи, като е правел някое и друго чудо пред майка си.
А може би на Мария й е омръзнало из къщата й да се мотае трийсетгодишен смотаняк и се е чудела как да му даде пътя.
Гледам тези две картини и фантазирам. Обичам легендите, но всички тези истории се предполага, че са истински. Тази мистика влияе върху психиката и те променя. Питам се доколко е въздействала и на мене; сигурен съм, че не е малко. Лежа си с такива светотатствени мисли и се чудя за какво ли е всичко това.
На следващата сутрин се обажда Етридж. Майка вдига слушалката; притиска я към гърдите си и шепне: „Той търси теб, Джаки.“ Говоря по телефона от всекидневната. Тя може да остане на другия и да слуша.
Етридж говори със студен, властен тон. Този разговор трябва да е твърде важен за него — едва девет и петнайсет е.
Той описва състоянието на татко, използва медицински жаргон. Слушам и мълча. Най-сетне стига до същността на въпроса.
— Днес ще изпишем баща ви, господин Тремънт. Можете да го вземете след дванайсет.
Смаян съм. Не мога да повярвам на ушите си.
— Искате да кажете, че е оздравял, докторе?
— Е, не, състоянието му не е променено.
— Тогава как ще го изпишете? В състоянието, в което е, той не може да живее извън болницата.
— Господин Тремънт, от медицинска гледна точка състоянието на баща ви е стабилно; не можем да направим кой знае колко за него повече. Необходимо е да бъде поставен под попечителство.
— Какво искате да кажете, доктор Етридж? Какво означава „попечителство“?
— Господин Тремънт, ние не можем да си позволим да задържаме пациенти, чието състояние не се променя от провежданото лечение.
Все още не мога да повярвам.
— Но, доктор Етридж, ние се опитахме да го гледаме вкъщи: спах с него, хранех го, къпех го, прекарвах цялото си време с него. Той наистина има нужда да бъде в болница.
Настъпи кратка пауза. Етридж явно се опитваше да сдържи нетърпението си.
— Господин Тремънт, вашият баща вероятно трябва да бъде настанен в оздравителен дом. Ще му дам един допълнителен ден, за да имате време да намерите подходящо място. Можете да се обърнете и към социалната служба.
Приключва разговора.
Не знам какво да правя. Чувам майка да се влачи в хола. Вбесена е, размахва заплашително юмрук.
— Винаги съм знаела, че този Етридж е копеле! Баща ти го харесваше само защото е от Уискънсин. Знам, че е направил грешка при тази операция на жлъчния мехур!
Водя я до стол.
— Успокой се, мамо. Още една сърдечна криза няма да помогне на никого.
— Кой дава пари в продължение на повече от двайсет години, за да могат да построят голямата си хубава болница? Ние давахме и давахме грешни пари; сега, когато имаме нужда от тях, те ни изхвърлят. Куп чифути и негри, това са те!