Повелителят на сребърния лък

- Нека ти покажа града - каза той и с лекота скочи на високия парапет, а после се, обърна и протегна ръка към Андромаха.

Тя не се поколеба и протегна китката си. Той я хвана и я изтегли до себе си. Вятърът я блъсна и под нея се разкри невероятната височина на кулата.

- Значи няма да коленичиш пред мен? - попита царят.

- Няма да коленича пред никого - отвърна тя, подготвяйки се за бутането, което щеше да я запрати към смъртта й, и готова да го дръпне със себе си.

- Ти ме заинтересува, момиче. У теб няма страх.

- Очевидно у теб също, царю Приам.

Той изглеждаше изненадан.

- Страхът е за слабите. Огледай се наоколо. Това е Троя. Моята Троя. Най-богатият и могъщ град на света. Построен от изплашени хора, но хора с въображение и смелост. Става по-богат с всеки изминал ден, а с това нараства и влиянието му.

Внезапно, за изненада на Андромаха, царят се протегна и опипа лявата й гърда. Тя не трепна.

- Ще свършиш работа - каза Приам и отдръпна ръка, а после й махна, че може да си върви. - Ще ми родиш силни деца.

В сърцето й се прокрадна леденият червей на страха.

- Имаш предвид на твоя син Хектор, царю - поправи го тя с по-твърд глас, отколкото трябваше.

Той пристъпи напред по-бързо, отколкото беше очаквала и отново се надвеси над нея.

- Аз съм твоят цар - прошепна в ухото й и тя усети горещия му влажен дъх. - А Хектор не е тук. Може да не се върне до пролетта.

Перспективата да бъде затворена в двореца на Приам през дългите седмици на зимата изпълни Андромаха със смут.

- Можеш да си вървиш - каза царят и й обърна гръб, загледан в залива.

Андромаха скочи леко от парапета и тръгна към стълбите. Тогава Приам отново я повика и тя се извърна.

- Още си девствена, така ли?

- Аз съм онази, която съм, царю Приам - отвърна тя, неспособна да сдържи яда в гласа си.

- Тогава не забравяй коя и какво си - посъветва я той. - Ти си собственост на Приам, докато той не реши, че можеш да станеш нечия друга собственост.