Повелителят на сребърния лък

Осъзна, че Акса я гледа тревожно.

- Красивите сандали, господарке… - заекна тя.

- Донесе ли ги, Акса?

- Да, господарке, но… те не са подходящи.

- Не спори с мен. Боиш се от гнева на царя. Разбирам те. Но би трябвало да се боиш и от моя.

Гласът й остана приятен, но се вгледа сурово в лицето на Акса и младата жена сведе очи.

- Съжалявам, господарке, но не разбираш. Не можеш да носиш сандали. Ще се срещнеш с царя в голямата кула. Стъпалата са хлъзгави и той нареди да носиш подходящи обувки.

По-късно, докато вървеше по каменните улици под увеличаващата се светлина на зората, съпроводена от Акса и двама царски орли с брони от бронз и сребро, Андромаха се зачуди каква игра играе Приам. Искаше и се да има възможност да говори с Лаодика за странния избор на място на срещата.

По време на седмицата, прекарана в Троя, беше чула много слухове и клюки за Приам - повечето пълни с възхищение и всички - безсмислени. Според Акса за него се говореше, че има петдесетима сина, макар и царицата да бе родила само Мирима. Знаеше се, че в младостта си е обичал много жените, затова мнозина от тези синове, независимо признати от него, или не, бяха устроили домовете си в Троя, близо до славата на баща си. Макар и да управляваше вече от четиридесет години, царят още обичал хубавите млади момичета, каза й друга слугиня с кикотене. Това отврати Андромаха. Поредният старец, който не може да приеме, че дните му за съвкупяване са отминали. Но пък богатите бяха и властни, а властта беше афродизиак. А за Приам се твърдеше, че е най-богатият мъж на света.

Тя беше удивена от съкровищата, който видя в царския мегарон, апартаментите на царицата, а също и от златните накити, който Лаодика смяташе за обикновено ежедневно украшение. Принцесата винаги бе обсипана със злато - на китките и врата си носеше гривни и огърлици, а в царевично русата й коса бе вплетена златна нишка. Роклите й пък тежаха от други украшения. Но нищо от това не можеше да я направи по-красива, мислеше си Андромаха. Бижутата само отвличаха вниманието от малките й лешникови очи, дългия и нос и леко увисналата й брадичка. Онова, с което Лаодика компенсираше всичко това, беше зашеметяващо красивата и усмивка и мил характер, който я правеше много чаровна.

- Бедната Андромаха - каза й веднъж Лаодика, преплела ръка с нейната. - Нямаш бижута, никакво злато и само няколко мъниста и малко сребро. Ще накарам баща ми да ти даде злато, кехлибар и халцедон - огърлици и обици, които да са в тон с очите ти и златни верижки, с които да украсиш изящните си глезени… и големите си стъпала - Тя се засмя весело.

- Казват, големите стъпала са много красиви - отвърна й мрачно Андромаха. - Колкото по-големи, толкова по-добре.

Сега се усмихваше вътрешно, докато гледаше същите тези стъпала, затворени в грозните сандали с дебели подметки, които Акса й бе изнамерила. После погледна нагоре. Голямата кула на Илион се издигаше горда на южната стена на Троя, почти два пъти по-висока от укрепленията и със сигурност бе най-високата сграда, която някога бе виждала. Докато вървеше надолу по хълма към нея, виждаше вечно бдителните стражи, разположени по покрива й. Изглеждаха като дребни насекоми и издигащото се слънце блестеше по шлемовете и върховете на копията им.