На лов за Атлантида [calibre 2.62.0]

-      А това може би са стоте Нереиди - посочи Кари един кръг с по-малки статуи около колесницата на Посейдон.

-      Не ми изглеждат сто - поклати глава Чейс, когато се приближиха до огромната статуя.

-      Обзалагам се. че са шестдесет и четири - каза Нина. - При основа осем това би било най-важното число - както стотицата в десетичната система. Платон е използвал дума, преведена от различна цифрова система, но действителната цифра, която е представена е била различна...

-      Преброих седемдесет и три... - прекъсна я Кари.

-      Какво? Седемдесет и три?! - извика Нина невярва­що. - Що за система ще използва седемдесет и три като важно число?

-      Нина? Сериозно! Това няма значение - каза Чейс. - Тук сме и нека сега направим това, заради което дойдохме, преди всички да бъдем убити, става ли?

-      Става - отвърна Нина. - Но това продължава да няма никакъв смисъл...

Зад масивната статуя имаше отвор, който водеше към стълбище. Те се изкачиха и откриха друга зала, по-малка от главния храм, но още по-украсена - и чудата. Макар и по- нисък, таванът беше засводен, така че да подхожда на храма отвън. Но онова, което отвън бе направено от камък, тук бе изработено от нещо друго.

- Слонова кост - каза Кари, когато Чейс насочи свет­лината на фенера напред. Тя се намръщи. - Според Пла­тон покривът на целия храм трябва да е облицован със слонова кост...

-      Това не е Храмът на Посейдон - поклати глава Нина. - Това е дубликат, копие. Атлантите са се опитали да възпро­изведат цитаделата на Атлантида в новия си дом. Предпола­гам, че е било по-трудно да се пренесе слоновата кост тук, затова са работили с каквото са разполагали... О! - Тя спря рязко. - Еди, подай ми фенера. - Тя го дръпна от ръката му. - Май открихме онова, което търсехме.

Нина насочи светлината към задната стена на залата. Мек отразен блясък изпълни помещението. Орейхалк.

Цялата стена бе облицована с метала, тънки листове, с издълбани в една над друга редици древен текст. Нина бързо забеляза, че това е друг вариант на езика, по-стар, но не по- малко напреднал.

Но не това бе приковало вниманието ѝ. Тя освети голя­мата илюстрация, доминираща стената, следвайки изкриве­ните, но много познати линии...

-      Това карта ли е? - попита Чейс невярващо.

-      Това е Атлантида - прошепна Нина. - И още как.

Въпреки неточностите в детайлите, очертанията на кон­тинентите не можеха да бъдат сбъркани. Западните брегове на Северна и Южна Америка отляво, Европа и Африка от­дясно. И покрай Африка картата продължаваше към Индий­ския океан, очертавайки формите на самата Индия и дори части от Азия. По-светли линии свързваха различни точки, както изглежда показваха курсовете между пристанищата и маркираха маршрутите към селищата в сушата.

Повечето от линиите се приближаваха към нещо в из­точния Атлантик с формата на остров, който не бе означен в никоя съвременна карта...

-      Исусе... - За момент Нина почувства как сърцето ѝ спира. - Намерихме я. Атлантида. Точно там, където ка­зах, че е...

-      Мили боже. - Кари се приближи да погледне. - Ти я намери! Нина, ти я намери!