Преследване на времето (Изкуството на свободата)

като под това последното разбираме, че решението е получило благоразположението на всички без никакво изключение душевни сили, успяло е да ги убеди в своята навременност и неминуемост, «душевният симпозиум» е гласувал «да» и така е открил пътя към осъществяването на онова, което цялата душа вече желае (а не само една нейна своеволна «част»!), зад което застава душата с всичките си сили. В един по-практически план може да се каже, че «измъчените» решения (в които е налице съпротива на останалите душевни сили, т. е. получават се едностранчиви «хрумвания без признание», което именно поражда «мъката») точно затова са осъдени на провал или поне на неефикасност при осъществяването. Докато решенията, зад които стои една жива спонтанност (израз тъкмо на целостта на душевното!) няма как да не успеят — защото зад тях стои всеобхватния потенциал на душата и човека, цялата й мощ, на тях нищо не е противопоставено, липсва раздор и раздвоение вътре в човека, а всичко това е предпоставка за пълноценност на реализацията, за сбъдване на желаното в едно близко бъдеще. С други думи казано, полезни и успешни са ония действия и дела, които са израз на свобода в пределите на душата (и затова зад тях застава цялата душа), докато действията, в корена на които стои принудата и насилието над самия себе си, т. е. несвободата и «тиранията» на някоя душевна сила над другите, неминуемо водят до провал — независимо дали сега го осъзнаваме, или пък ще го разпознаем по-късно, когато вече се е стигнало до нетърпимост, до очевидна криза на съществуването. Изводът се налага сам по себе си: не бива да се насилваме да правим нещо, което душата ни не го желае всеотдайно и свободно. Вместо външна принуда към някоя душевна сила трябва да прилагаме «убеждаването» й, т. е. приемането на законността на нейните искания; иска се една своеобразна вътрешна «либералност», без която сме обречени нищо значимо да не постигаме; да пропиляваме възможностите си — и времето, откриващо ни ги във всеки миг. Несвободният човек не разбира себе си и разчита на насилието, отправяно и насочвано — съвсем неразумно, впрочем — тъкмо към самия себе си, и за оправдание нарича това «дисциплина», т. е. налагането на капризната воля на един спрямо всички останали. Ефектът от това е временен, само до известно време, в един миг неизбежно идва бунтът на душевните и жизнените сили, който може да помете всичко, а в крайна сметка — ако неразбирателството между тях се засили и стане трайно — ще опропасти и живота. Разумността (не едностранчивата разсъдливост!), опираща се на свободата, дава на всяко нещо неговото (включително и неговото време), признава исканията на душевните сили, на тази основа се опитва да ги хармонизира и да им отделя длъжното (според характера и същината на индивида), да балансира между взаимно отричащите се и несъвместими желания и едва според постигнатото в тази главна насока на развитие на жизнеността да решава (според конкретната ситуация и временното разположение в рамките на душата) и определя кога е «дошло времето» на всяко нещо, т. е. неговото време. Ясно е, че не можем да живеем според една повърхностна «житейска аритметика» (каквато иска да ни натрапи голият разсъдък), за да се «оправим» във времето и живота се налага да се ползваме от