Преследване на времето (Изкуството на свободата)

но същата тази младост е време и на толкова много други неща: учене, психическо и физическо съзряване, социализиране, професионално определяне и начало (най-трудното понякога!) на една успешна кариера и пр. Как всичко това да бъде безпроблемно «натикано» в едно все пак ограничено време, как на всяко от тях да отредим «неговото», при това решаващото и неповторимо време, как да избегнем «застъпването» по време на взаимно несъвместими, изключващи се неща (които «взаимно си пречат», да речем учене и любов!), как да не допуснем прекаленото ощетяване на едни за сметка на други «неща от живота», как, накрая, да отмерваме и «дозираме» ограниченото си време за да стигне то за всичко? Ето го извора на нашата загриженост около «настоящето на моето време», оттук иде неудовлетвореността, с която здравият човек непрекъснато се сражава — за да не се остави да бъде овладян от нея.

Разсъдъкът и разсъдъчното отношение към времето и към живота никога не може да проумее как е възможно в едно и също време да стават много неща. На него му се струва, че или едното, или другото може да стане и да става в едно и също време, но не и двете едновременно. Разсъдъкът разпорежда: ако искаме да преуспеем в нещо, то това може да стане само ако се откажем от всичко останало. Доколко вредно е това разсъдъчно отношение към живота може да се разбере ако вникнем по-добре в смисъла на предлаганото. Например ако искаме да сме добри в ученето, то трябва да се съсредоточим само върху него, а всичко останало трябва да бъде изоставено и пожертвано, т. е. да не му се отделя никакво време. Много хора всъщност само това правят: жертват заради едно всичко друго и останало, «лишават» се за да придобият напълно и истински поне едно достижение, опитват се да проявяват и да бъдат настойчиви в една такава едностранчива и чисто разсъдъчна «мъдрост» (наричат го «здрав смисъл», «здрав разум» и пр., докато то си е просто един болезнено разраснал се разсъдък, задушаващ всичко друго за сметка на капризите си), а след това се чудят защо въпреки «рационалността» си са били наказани, а не възнаградени. Защото, оказва се, печалбите от достигнатото съвсем не могат да покрият загубите от онова, от което сме се отказали — особено ако заради едно сме се отказали от всичко останало. По някакъв начин е станало така, че вместо концентрация на жизнената сила в една посока се е получило абсолютно неефикасно разпиляване на същата — и затова сме постигнали трохи вместо… «несметни богатства». В едно такова по същество «бакалско» или поне «аритметическо» отношение към времето (имам днес пет свободни часа: вместо два да отидат за това, един за нещо друго и т. н. аз пресметливо, воден от мисълта да «надхитря» съществуването, отреждам всичките пет часа само за едно, правейки си сметката, че «и утре е ден» и тогава пак ще мога да проявя своя произвол) не отчита нещо изключително важно и решаващо: дали душата ми, а не само разсъдъкът, иска в своята цялост това, което съм си «наумил». Ако всички други душевни сили са настроени враждебно към решението на ума (който именно прави подобни «сметки без кръчмаря»), то те разполагат с възможността да го провалят и така да отмъстят на ума, който си е позволил да ги пренебрегне без дори да се посъветва с тях. В крайна сметка се оказва, че съпротивата на душата (а тя е една цялост, никой поотделно не може да решава от нейно име — без да се е допитал до непрекъснато заседаващия «симпозиум» на всички душевни сили) неминуемо води до неефикасност на «изпълнението», до липса на желаната концентрация, а значи и до провал на замисленото, до липсата на някаква особена полза от моето «съзнателно решение». Това означава, че аз — ако съм решил да уча през всичките тези пет часа, но душата ми не го иска и затова се съпротивлява — просто ще си «проседя» над учебника или книгата без да науча нищо. Следователно можем да кажем, че