Преследване на времето (Изкуството на свободата)

От друга страна, казаното дотук вече е достатъчно за едно елементарно, достатъчно за живота, просто и пригодно за практическото всекидневие разбиране на вечността, даваща по непонятен докрай начин смисъла на нашия живот във времето. Човекът не е ограден с непробиваеми стени от вечността — макар че тя не му е дадена непосредствено, а до нея трябва да се издигнем. Непосредствено дадено ни е само времето, но и свободата да не се задоволяваме с него, с единствено времевия и временен живот — в този смисъл свободата е тази, която «разцепва» всички стени и «черупки», откривайки ни излаз към вечността и вечното във времевите мигове. Вярно е, че живеейки по определен начин, всеки от нас е способен сам да изгради такива стени, убивайки свободата — човешкия път към вечността — а по този начин и божественото у себе си. Това значи, че такъв човек е изгубил посоката и пътя, водещ до Бога — вечния извор на живота. Трябва да събираме внимателно «частичките вечност», разпилени в живота ни, а също и сътворявани от нас самите, не бива да ги погубваме безвъзвратно — обричайки се глупаво на вечна смърт, в която завинаги оставаме извън живота. Този живот ни е даден като шанс или да останем при живота, или да го погубим и загубим завинаги — «трети път» не се предвижда. Дилемата на човешкото съществуване затова е: или да избереш живота, или да се откажеш от него, този е