Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
и подчинявайки настоящето на бъдещето си (което е същност на човешкото преследване на времето), търсейки в бъдещето си значимото, без което животът ни нищо не струва, ние неусетно ставаме причастни на вечността: пътят към вечността води нагоре. Всички наши усилия във всекидневието са именно търсене на пълнотата на живота, преследване на убягващото ни в него, стремеж за преодоляване на недостига, уравновесяване, избягване на дисонансите, побеждаване на неудовлетвореността и пр., т. е. са израз на онази чисто човешка жажда за вечност, която ни прави в известен смисъл богоподобни. Това е онази именно вечност, към която само в отделни незабравими мигове ни се открива пролаз, процеп или пролука и затова тогава искрено възкликваме: «О, миг, поспри, ти си тъй…»! Ние съществуваме времево и исторично, съществуването ни е история на причастяването ни към живота и вечността, определяно от неразбираемата иначе влюбеност на смъртните в живота, отдадеността им на неговата неизразима магия. Затова така наречената воля за живот си остава неразгадана ако не бъде разбрана като порив към вечното чрез преодоляването на само временното и преходното. Човекът иска да пребивава в средоточието на живота, не просто и само да живее, външно подражавайки му, докосвайки се до бледата му повърхност, предчувствайки и жадувайки недостижимите му богатства, а отдавайки му се непосредствено, наслаждавайки се на живота в достижимата за нас, смъртните, негова пълнота. Това влечение към блаженството, което може да ни даде единствено животът в неговата истина, е категорично свидетелство за печата на Божественото и Вечното върху човешкото и човека. Времето обаче прекалено бавно и частично ни приобщава към живота, вечността — никога несбъдналата се, несъстоялата се тук-и-сега вечност — единствена може пряко да ни «въведе» в жизнената цялост, за която копнеем. Затова безкрайно продължителното време (прословутите 7 000 години живот!) е отдалечаване до безкрайност от вечността. В същото време краткият ни земен живот — един миг в пределите на несвършващото никога време — тъкмо поради своята нищожна продължителност ни дава изключителния шанс да «надникнем» във вечността и (ако сме достойни за нея!) да останем там, постигнали неземно блаженство. Във вечността се «отива» в един миг — блажен, прекрасен, чист, велик — за който си заслужава да се пожертва цял един безсмислен и нищожен живот, живот, който не заслужава името си. (И затова е само бреме и тежест за живеещия, нищо повече от това!)
И така,
непълен, дори неистински: на него му липсва нещо безкрайно значимо, на него се изплъзва нещо изключително голямо, неоценимо, такъв живот във времето затова се съпровожда с неудовлетвореност, той е търсене, пътуване към живота, история, която не знае своята цел. Такъв живот във времето се свързва със съзнание за начало, развитие, преминаване, край, с изгрев, зенит и залез, той е изпълнен с очакване, нетърпение, изживяване на винаги свършващото сегашно, със спомняне на миналото (което никога не може да се върне), със страха да не се изпусне решаващия миг, да не стане «прекалено късно», «да не замине влакът», с неочакваност, трепети, и ангажименти за толкова много неотложни и спешни неща, със съжаления за отминалото и за пропилени шансове, но и с надежди за бъдещето, от което трябва да се вземе пропуснатото досега. Земният и преходен живот е нескончаемо преследване и упорита гонитба на времето и на неговите само веднъж дадени и неповторими мигове, от които всичко може да се получи, но, уви, получаваме само малко — и точно затова то трябва да е най-доброто. Ясно е, че не бива да допускаме да живеем «както дойде», «както се случи», «ден за ден» или пък «както ми скимне», в тъмнина и непрогледност: времето не трябва да се «убива», а да се използва по възможност най-пълноценно. Такъв живот «във» и «с» времето е динамичен, той изисква отдаденост, спонтанна привързаност към неповторимия миг, интуитивно влагане на своята жизнена цялост, негова «душа» е активността, целесъобразността, свободата и всичко онова «прекалено човешко», което едновременно ненавиждаме и обожаваме, на което държим, но и от което страдаме, от една страна се чувстваме обременени, но от друга точно затова като че ли сме дълбоко пристрастени. Нашата човечност, естеството ни да сме човешки същества, се дължи на «поставеността» ни във времето, от него произлиза нашето несъвършенство, но благодарение на него ние достигаме и до своето величие, т. е. до «най-голямото» и «най-високото», до достижимото в пределите на човешкото, в границите на човека. Затова