Преследване на времето (Изкуството на свободата)

всъщност се корени в овладяването на самия себе си и на ресурсите за живот, заложени във всеки един от нас, в разполагането една до друга на отделните жизнени сили, които усещаме в себе си, в «композирането» им в ограниченото време, отредено ни за живот на този свят — без пренебрегването на нито една от тях (защото тя е в състояние жестоко да ни отмъсти) и без «предоверяването» само на една (за сметка на останалите), защото това неизбежно води до едноизмерност, извратеност, непълнота на съществуването и съответстваща му трагичност, страдание. Това последното — толерирането на някоя жизнена, телесна или душевна сила — е твърде разпространето, макар че малцина си дават отчет за неговата «опака страна», за фаталността на мнимата му «безобидност». Защото ако животът ни свършва едва когато силата на живота у нас е на «привършване» и е изчерпана, то изправянето на отделни жизнени сили една срещу друга в една безполезна борба и война, вражда и неразрешим конфликт, е предпоставка за преждевременното им изчерпване, за взаимното им «неутрализиране» (също както докосването на «плюса» и «минуса» на батерията води до мигновеното й разреждане), вещаещо същевременно съвсем неблагополучен край на индивида, който е допуснал да се «затрие» без смисъл енергията, вкоренена изначално у него. Та нали ако животът ни е «река», пълноводна и буйно течаща, разпенена от от ударите на водата в скали и подводни камъни в горното си течение, то ние не бива да допускаме разпиляването й в низината чрез образуването на блата и тресавища, или пък чрез възникването на водовъртежи, безкрайно поглъщащи енергията на водната маса? Нали е ясно, че задачата ни се свежда до това да й осигурим достатъчно широко и дълбоко русло, което да е в състояние да поеме водите й без загуба на нито една капка, без опропастяване на смелия й устрем — постигнат при спускането й от планината (съвпадащо, впрочем, с нашата «буйна» и дръзновена младост!)? Само по този начин ще можем да доведем цялото пълноводие на «реката на живота» — а това сме самите ние, индивидът като такъв, индивидуалността в неизмеримото й своеобразие! — до «океана на вечността», съвпадащ с праизвора на всички «енергии и сили», на всяка жизненост, на «онова, което живее», дори това да не е човек, а и най-малката «буболечка». (А да не се окаже, че пред този необятен и велик океан на вечния живот сме довели жалък и смешно малък ручей, чийто води са били изгубени някъде без смисъл и полза, изцяло безцелно?!) Затова блаженство (и благодат още приживе) постигат само ония, които не са изчерпали докрай вложената в тях жизнена сила, а са я запазили и «преумножили» — чрез ефективното й използване и «трансформиране» по най-добър начин. В този смисъл трябва да гледаме на живота във всичките му възможности — и на себе си във всичките ни способности — като на безкрайно драгоценно достояние, което трябва да бъде съхранено и умножено, а не безвъзвратно пропиляно и погубено…