Сделка за кобри
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сделка за кобри». Краткое содержание книги:
През плъзгащата се стъклена врата видя разсеяна светлина от кухненския бокс и от дневната. За нещастие това беше всичко, което можа да види — разположението на стаите не позволяваше директен поглед в предната част на апартамента. Притисна ухо до стъклото, но не чу нищо. Тя се намръщи, насочи кутрето си към ключалката на вратата и стреля с металорежещия лазер.
Пукането и разцепването на изпарения от лазерния лъч метал прокънтя като гръмотевица в ушите й, но отвътре не последва никаква реакция. Тя открехна вратата, промъкна се вътре и затвори. От дневната се чуха тихи стъпки.
Джин задържа дъх и включи звуковите усилватели на максимална мощ. До слуха й достигна шум от дишане… на един човек.
„Значи цялата компания се е измела?“ Очевидно… но нямаше смисъл да рискува. Тя изви ръце, опря леко палци върху спусъците на ноктите на средните си пръсти, изправи кутретата си в положение за стрелба и влезе в дневната.
Доло, застанал до прозореца, се обърна като ужилен.
— Джин! — ахна той, сякаш виждаше дух. — Стресна ме.
— Извинявай — отвърна тя и бързо се огледа. Беше самичък. — Мислех, че може да си в беда — добави тя и отпусна ръце.
— В беда съм — въздъхна той и с клатушкане отиде до канапето и се отпусна на него. — Но ти си в по-голяма беда. Те знаят коя си.
— Кои те? — попита Джин и сърцето й заби по-бързо. — Мангъс?
— Още по-лошо. Шахни — изсъска през стиснати зъби Доло. — Преди малко бях посетен от някой си Мофрен Омнати и двама от неговите хора. Те знаят, че си чуждоземка, и те търсят. Успях… може би… да ги убедя, че си откраднала колата ми и си се отправила на север към Солас.
На Джин й трябваше един миг, за да осмисли чутото. Тя знаеше, че в края на краищата ще се случи. Но не беше очаквала да стане толкова скоро.
— Каза ли им, че работим заедно?
— За толкова глупав ли ме мислиш? — озъби се той. — Разбира се, че не съм. Представих се за самата невинност, казах им, че си непозната, която ме е помолила да я закарам до Азрас и след това е изчезнала. За щастие… според мен… те намериха сигнализиращия апарат, който ми остави, и решиха, че си го използвала да чуеш като заспя, след което си се върнала и си взела ключовете от колата.
Джин прехапа устна.
— Теория не по-лоша от всяка друга. Дано да не са я измислили, за да те убедят, че са ти повярвали.
— Е, както виждаш, отидоха си, нали?
— Може би. Всъщност видя ли ги да си отиват?
— Да, видях, че колата им замина.
— Само една кола? Когато пристигнах, отпред имаше две.
Доло промърмори нещо и се изправи.
— Трябва да…
— Не, няма нужда да гледаш — спря го Джин. — Ако са ме видели, че влизам, вече е късно. А ако не са, не е необходимо да изглеждаш необичайно подозрителен.
Доло примига смутено.
— Мислех, че са ми повярвали. Надявах се, че приемат за вярна всяка моя дума поради положението на баща ми.
— По-вероятно не са имали достатъчно основания да те арестуват. Или са се оттеглили с надеждата, че чрез теб ще стигнат до мен. — Джин погледна към запердения прозорец и се зачуди имат ли квазаманците уреди за наблюдение през пердета и стъкла. Но ако ги наблюдаваха, вече беше твърде късно. — Нямат моя снимка, нали? — попита тя.
— Не ми показаха снимка — поклати глава Доло. — Макар че едва ли има значение. Както посочи баща ми, много хора в Милика са те видели.
— Достатъчно добре, за да дадат подробно описание на детективите?
Той я погледна странно.
— Чрез хипноза? Разбира се.
Джин скръцна със зъби. Трябваше да се досети, че те разполагат с нещо подобно… навремето баща й бе установил, че използват дроги за стимулиране на ума.
— Да, забравих за това. Е, може би дегизировката в раницата ми ще свърши работа.
— Ти няма да останеш в Азрас, нали?
— Не и с твоята кола в града — поклати глава Джин. — Ще я изкарам от града и ще я скрия край пътя. И ще остана там, докато се сформира работната група в неделя. Ще взема онези евтини градски дрехи, които купихме…
— Момент — прекъсна я Доло и присви очи. — Нали няма да се опиташ отново да влезеш тук?
— Защо не? Освен ако не си казал на нашия приятел Мофрен Омнати какво планираме. О, Господи! — възкликна тя.
— Какво има?
— Мофрен. — Името пареше на езика й. — Моф. Мъжът, който е служил като водач на Квазама по време на първата изследователска експедиция преди тридесет години. И едва не я е ликвидирал. — Тя поклати глава. — Е, това е краят на играта за теб, Доло. Първото нещо, което трябва да направиш сутринта, е да се махнеш оттук и да се върнеш в Милика.