Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Спри. Веднага. Дете на Трийч, предаваш се на кръвта на звяра.“
Жена, дългата й черна коса е гъста и лъскава като козина на пантера, лицето й е широко, скулите високи и изпъкнали, кехлибарените й очи са изпълнени с вещина. Само няколко дрипи от кожа на карибу за дрехи въпреки мразовития въздух.
„Когато ме намериш — продължи тя, — няма да съм както си представяш. Няма да се срещнем като любовници. Няма да желаем едни и същи неща. Възможно е да воюваме двамата.“
Той се присви. Хълбоците му се стегнаха, мускулите потръпнаха, но слепият гняв угасваше.
Тя направи някакъв странен жест с ръка.
„Една котка скача нагоре и отнема живота на птица. Друга взима живота на дете, заиграло се в градината. Това правят котките, отричаш ли го? Има ли престъпление в тези неща? Може би. За птицата престъплението е небрежност, невнимание. За детето? Нехаен родител? Лошо избрано място, където да играе?“
„Пиленцата в гнездото си пищят за майка, която няма да се върне. Смъртта й е тяхната смърт. Майката скърби за загубата, но може би ще има друго дете, нов живот, който да замени изгубения. Кажи ми, Грънтъл, как измерва човек тези неща? Как решаваш кой живот е по-ценен? Разпределят ли се чувствата според разумността и самосъзнанието? По-малко дълбоко ли скърби едно мъничко същество от едно по-голямо на… ръст?“
„Но не е ли естествено да се гневим за възмездие, за отплата? Не копнее ли за убийство мъжкият на мъртвата птица?“
„Дете на Трийч, ти отне не просто деца по този твой труден път. След тебе вече се вихри много повече скръб. Появата ти бе необяснима за сетивата им, но доказателството за присъствието ти лежи в локви от кръв.“
„Бъди оръжието на слепия шанс, ако трябва. Бъди невъобразимата сила, която поразява без повод, без цел. Бъди онзи, който отнема живот.“
„Аз ще те чакам в края на този път. Ще обсъдим ли възмездието? С нокти и зъби?“
При тази заплаха от гърдите му се изтръгна глухо ръмжене.
Усмивката й бе тъжна. Тя махна отново с ръка и…
Грънтъл примига. Стоеше на четири крака на камениста земя. Закашля и изхрачи гъстата съсирена кръв от устата си, посегна да изтрие мокрите си устни… червена слуз и човешки косми по опакото на ръката му.
— Богове на бездната — промълви той. — Това беше грешка.
Лабиринтите се разпадаха. „Къде отивах? От какво бягах?“ Но си спомни. Предателства. Малодушие. Недъзите на това да си човек — беше търсил изход. Главоломен скок в безумството, бягство от всякакви разкаяния и угризения. „Бягах.“
— Но какъв е смисълът? — „Да забравя значи да забравя себе си. Да забравя кой съм, а това не бива да предам. Направя ли го, нищо няма да ми остане.“
„Ах, и все пак… да си невиновен. Котка над трупчето на птица. Над трупа на дете.“
„Невиновен.“
„Но кучите синове, които ме гонят, не ги е еня за това. Умряло е дете. Майки се превиват в окаяна скръб. Оръжия се вдигат. Светът е опасно място. Решени са да го направят по-безопасно. Копнеят да умрат стари и сгърчени в сламениците, в края на дълъг живот, с кожи, изпънати по стените във възхвала на храбростта им.“
„Добре, елате за мен, щом трябва. В очите ви аз съм чудовищен тигър. Но пазя в ума си хитростта на човек. И да, знам всичко за възмездието.“
Вече разбираше накъде го води пътят му. Убийственият дар на Трейк се връщаше в ръцете му, намерил нов, ужасен облик.
— Искате да се разграничите от звяра? Не животно. Нещо друго. Добре, тогава ще има война.
Изтри очите си и бавно се изправи. „Възхити се на звяра. Той е храбър. В мига, в който връхлита срещу копието ти. И ако ти застанеш над трупа ми, възхвали подобаващо своята храброст, но в моите безжизнени очи виж тази истина: споделеното между нас в този сблъсък на кураж, приятелю, не е съзнание или разум. Умението и късметът могат да са победоносни, но те са дарби на естеството.“
„Объркаш ли ги, рискът е твой.“
— Трийч, чуй ме. Ще водя тази война. Разбирам нейната… неизбежност. Ще връхлетя срещу копието. — „Защото нямам друг избор.“ Изръмжа озъбен: — Просто направи смъртта ми достойна.
Тя го очакваше някъде напред. Все още не знаеше какво означава това.
Булото между човек и звяр се беше раздрало и той усети, че гледа на света и от двете страни. Отчаяние и безумство. „О, Стони, не мога да спазя обещанието си. Съжалявам. Да можеше само да видя лицето ти още веднъж.“ Грънтъл въздъхна.
— Да, жено, да отговоря на жестокия ти въпрос: мъжкият на птицата копнее за убийство.
Сълзите непрекъснато се връщаха. Замъгляваха гледката му, стичаха се по покритите му с белези страни. Но Маппо продължаваше упорито напред, отвоюваше всяка нова стъпка. Две воли се бяха вкопчили в неумолима битка. Необходимостта да намери приятеля си. Необходимостта да избяга от своя срам. Тази война беше болезнена — имало беше време, когато въпреки всички заблуди, направлявали живота му, беше разбирал необходимостта, безупречната яснота на предназначението си.