Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Земята под нея сякаш се разтваряше.
Изтръпнала от ужас, Фейнт отстъпи назад. Потресът бе отнел волята й.
— Прешъс… моля те…
Емби изведнъж изкрещя и крясъкът му бе толкова пронизващ, че Фейнт подскочи и дойде на себе си. Втурна се към Прешъс Тимбъл и я зашлеви жестоко през лицето. Емби изкрещя пак.
Фейнт погледна през рамо към Суитист Сафърънс… но от нея не бе останало почти нищо, а от пръстта отдолу стърчеше оцапана с кръв китка, дебела като ствола на вековно дърво. Ръката беше провряла пръсти през Суитист, оцапани с кръв нокти задращиха във въздуха.
Земята под Фейнт се наклони и тя едва не падна.
Емби скочи към Прешъс Тимбъл — лицето му се беше наляло с кръв, — фрасна я в лицето с юмрук, грабна я като дете и побягна нанякъде.
Чудовищната ръка се изпъна още нагоре, останките от Суитист Сафърънс бяха полепнали по свиващата се длан. Кръвта гореше и почерняваше, изсипа се на пепел и оголи чудовищен крайник от чист нефрит.
Фейнт стоеше втрещена. Пред очите й се издигаше могила — цял хълм, разцепващ коравата земна твърд. Дървото при извора се разтресе и по голите му мъртви клони изведнъж изригна гмеж от гърчещи се зелени червеи. Нефритените плодове се заиздуваха, надвиснаха на гроздове и задърпаха клоните надолу.
Скалистият хребет на петдесет разтега на юг се взриви, високите треви се разлюляха като нефритени пламъци. Огромна лъскава канара се издигна над земята… „Чело — о, богове на бездната, о, в името на Гуглата… — Беру… моля те…“
Драконъс се извърна и го погледна с очи като непроницаемо черни езера.
— Стой тук.
Ублала отвори уста, но земята се разтърси, разлюля се на вълни, връхлитащи някъде от север, и той забрави какво искаше да попита. Обърна се към любимата си.
Ралата се беше събудила и се беше присвила, лицето й бе пребледняло от ужас. Гледаше някъде зад него.
Ублала се обърна отново в мига, в който Драконъс извади меча си. От дългото лезвие се изля нещо черно, като разлюляна от вятъра плащаница, изду се и се уви около него като сгъващи се криле. Драконъс изчезна в черното и мастиленият облак закръжи на спирала нагоре и нарасна. Извиси се над тях, а след това черните криле се разгънаха отново.
Привидението се извиси към небето и огромните криле от катраненочерен дим затътнаха във въздуха.
Ублала зяпна. Незнайно защо и как боздуганът бе в ръцете му и главата от небесен камък димеше като в ковашко огнище.
Гигантското същество отлетя далече на север. Не дракон. Крилат мрак. „Да, точно това. Крилат мрак.“
Облиза устни.
— Драконъс?
Веждите се извисиха над натрошената скална твърд. Очите грейнаха със смарагдови пламъци. От земята, на трийсет крачки на запад, се беше изтръгнала друга ръка. Фейнт стоеше като вкоренена в разтърсващата се земя. Всякакви мисли я бяха напуснали, главата й бучеше, черепът й бе готов да се пръсне. Чуваше гласове, хиляди, десетки хиляди гласове — и всички говореха на непонятен за нея език. Извисяваха се изпълнени с тревога, със страх и паника. Запуши ушите си с ръце, но полза нямаше.
„Искат да излязат.“
„Молят. Но няма отговор. Умоляват. Светът им отвръща с мълчание. Откъде зная това? Сърцата им — пулсът им — усещам ги. Усещам ги как се пръскат.“
Душата й се разкъсваше от терзание. Не можеше да преживее това. Твърде много беше, болката бе непоносимо огромна.
Леден вятър лъхна зад нея. Над земята отляво се понесе гигантска сянка. Нещо загърнато в мрак и понесено на огромни безплътни криле. Спусна се натам, където се бе появила нефритената глава.
Нещо дълго и черно изсвистя във въздуха, острие сякаш, и докато мракът връхлиташе като приливна вълна срещу челото на гиганта, блестящият връх се понесе напред и прониза челото в центъра.
Изтрещя гръм. Трусът събори Фейнт на земята. Невъзможният хор от гласове изрева — с болка, потрес и още нещо. Земята под нея сякаш простена. Фейнт се надигна, закашля се и изплю кръвта, напълнила устата й.
„Тези викове… Какво бе това? Облекчение? Най-после отговор.“
Ръката точно пред нея и онази откъм запад изведнъж застинаха, нефритената светлина помръкна. Клоните на дървото, опасно огънато на една страна, спряха безумното си треперене, натежали от нефритените листа и огромните кълбести плодове.
Горе на хълма мракът се сви като бавно поет дъх и на негово място се появи висок широкоплещест мъж. Стискаше дръжката на двуръчен меч, от който се изливаха черни потоци и кръжаха лениво из въздуха. Фейнт видя как се напрегна да изтръгне оръжието от нефритеното чело, извисено пред него като каменна стена.
Изпъшка, когато най-сетне успя. Мечът се хлъзна в ножницата, стегната под лявата му ръка. Обърна се и закрачи към Фейнт. Бяла кожа, изсечено като от камък лице, черна коса и бездънни очи. Щом се приближи, заговори на дару.