Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Там, откъдето иде той, всеки бог е Щит-наковалня. Ума ли си си изгубила, жено?
Фейнт отвори уста да възрази с негодувание, но той я подмина и продължи напред. Тя се обърна и се загледа след него. „На юг?“
„Богове на бездната, какво видях току-що?“
Обърна се към пронизаното чело на билото на хълма. Раната в центъра се виждаше ясно дори от толкова далече. Черепът беше разцепен почти на две.
„Бог. Това беше бог. И двамата ли бяха богове? Единият уби другия?“ Усети, че се е подмокрила. Още една воня към всичките други. Изхлипа.
— Суитист Сафърънс, съжалявам. Тя ме предупреди. Съжалявам, Суити. Моля те, прости ми.
Щеше да тръгне и да подири Емби и Прешъс Тимбъл.
Но не сега. Не точно сега.
Ублала я гледаше как сгъва постелята си и се приготвя за тръгване.
— Къде отиваш? Трябва да чакаме. Той каза да чакаме.
Тя се озъби, без да го погледне.
— Той е демон. Когато му свършат нещата за убиване, ще убие нас и ще ни изяде.
— Няма. Той е добър. Драконъс е добър, обич моя…
— Не ме наричай така.
— Но…
— Млъкни. Върни си ми ножа.
— Не мога. Ще ме намушкаш.
— Няма. Тръгвам си. Прибирам се у дома.
— У дома? Къде е това? Може ли да дойда и аз?
— Само ако можеш да плуваш — рече тя. — Хайде, дай си ми ножа поне. А ако ме обичаш толкова, колкото твърдиш, ще ми върнеш и останалите оръжия.
— Не бива.
В очите й блесна злъч.
— Ти си буден. Държиш тоя тъп боздуган. Не мога да ти направя нищо. Да не си страхливец, Ублала? Не мога да обичам страхливци, отвращават ме.
Той посърна.
— Само защото ме е страх от тебе не значи, че съм страхливец. Веднъж се бих с петима богове на Теблор.
— Да бе. Страхливците винаги лъжат.
— И се бих срещу Ноктите на смъртта, и всички онези воини с бивните ме харесаха… не, онова май не бях аз. Поне не мисля, че бях аз. — Зяпна боздугана в ръцете си. — Но убих Далк. Убих дракон. Беше лесно… не, не беше. Трудно беше май. Не мога да си спомня.
— Край нямат всичките ти лъжи.
— Права си — отвърна той унило. — Край нямат.
— Дай си ми оръжията.
— Ако ти ги дам, ще умреш.
— Какво?
— Ще ни напуснеш, а тук няма никаква храна, освен ако Драконъс не ни донесе. Ще умреш от глад. Не мога.
— Аз да не съм ти пленничка? Така ли го обичаш, Ублала? Искаш робиня?
Той я погледна.
— Мога ли да те чукам по всяко време, ако си ми робиня?
— Това не е любов.
— Толкова отдавна беше — отвърна той. — Май ще избера чукане вместо любов. Виждаш ли какво стана с мен?
— Добре. Ще легна с теб, ако след това ми върнеш оръжията.
Ублала се хвана за главата.
— Ох, объркваш ме!
Тя пристъпи към него.
— Съгласи се с предложението ми, Ублала, и съм твоя… — Изведнъж спря и се загледа някъде зад него.
— Какво има? — попита той. — Съгласен съм! Съгласен съм!
— Много късно — отвърна тя. — Приятелят ти се върна.
Ублала се извърна, видя приближаващия се Драконъс и промърмори:
— Той не ми е приятел. Вече не е.
— Много е нагъчкано в тия Пустини — рече тя.
— Тогава ни остави — отвърна Торент. — Няма да ни липсваш.
В отговор Олар Етил отново вдигна Абси за вратлето и рече:
— Починахме си достатъчно.
— Престани да го носиш така. Може да язди с мен.
Вратът й изпращя, щом се извърна да го погледне.
— Само да се опиташ да избягаш, ще те догоня, кутре.
Торент погледна близначките, свити край каменния кръг, където се бяха опитали да напалят огън предната нощ, и каза:
— Няма да избягам.
— Сантименталността ще те убие — рече Гадателката на кости. — Ела тук. Вземи детето.
Той се приближи и посегна за момчето, но Олар Етил го сграбчи с костеливата си ръка, придърпа го и го надигна, докато очите му се оказаха на по-малко от педя от ужасното й лице.
— Не призовавай богове тук — изсъска му. — Всичко е твърде близо до повърхността. Разбираш ли ме? Дори призракът на Ток-младши не може да устои на призив… и няма да дойде сам. — Бутна го назад. — Предупредих те. За първи и последен път. Хвана ли те да шепнеш молитва, Торент от Оул, ще те убия.
Той се намръщи.
— Това предупреждение е старо като тебе, вещице. — Хвана Абси за ръка и бавно го поведе към коня си. — И ни трябва храна — помниш ли какво е това, Олар Етил? И вода.
Огледа се, но от Телораст и Кърдъл нямаше и помен — кога ги беше видял за последен път? Не можеше да си спомни. Въздъхна и се обърна към близначките, които вече бяха станали.
— Можете ли да повървите малко? После може да пояздите, малко по-дълго от вчера. Нямам нищо против да походя.