Шестият

Дъждът се усили в мига, в който тя се насочи към вътрешността на парка. Познаваше отлично алеите, които щяха да я отведат до целта. Устойчивите на влага боти я правеха с четири-пет сантиметра по-висока. Старецът се беше свил на скамейката край голяма скала. При хубаво време хората лежаха върху нея, за да хванат малко тен. Но сега върху скалата нямаше никой.

Кени седеше с гръб към нея, но чу стъпките й и се обърна. Беше облечен малко по-добре от клошар, но именно това беше целта. Малцина обръщат внимание на клошарите. Лицето и ръцете му бяха чисти, а очите — ясни. Нахлупи парцаливата шапка още по-надолу и внимателно я огледа.

— Чух, че си се върнала — отбеляза той.

Пол седна до него. Той поначало беше дребен, а редом с нея изглеждаше още по-дребен.

— Напоследък новините се разнасят с обезпокояваща бързина.

— Е, не чак толкова — поклати глава Кени. — Шони току-що ми звънна по мобилния. Какво ти трябва?

— Две бройки.

— Обичайните?

— Както винаги.

— Как си с показалеца?

— Малко се е схванал. Може би имам артрит в начална фаза.

— Ще го имам предвид. Кога?

— След два часа, тук.

— Добре — надигна се Кени. — Ще се видим след два часа.

Тя извади пачка банкноти.

— После — поклати глава той. — Имам ти доверие.

— Не бива да имаш доверие на никого, Кени. Не и в този бизнес.

Пол стана от пейката и бавно пое по обратния път към хотела. Дъждът се усили, но тя не го забелязваше. Беше крачила под дъжда в различни части на света. Обичаше го, защото прочистваше главата и улесняваше мисленето. Сякаш поемаше светлина от тъмните облаци.

Бънтинг, Кинг, брат й. Предстоеше следващият ход. Напрежението постепенно нарастваше и неизбежно щеше да стигне до експлозия. Като току-що изстреляна ракета. И този кратък миг щеше да определи победителите и победените. Както винаги.

Надяваше се още веднъж да се окаже в отбора на първите.