Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Говореше като истински снайперист, помислих си. Изчакването на целта му беше втора природа. Струва ми се, че дори в известен смисъл му доставяше удоволствие.
— Добре, трябва да заемем позиция, преди да се съмне — обобщих аз. — Което значи, че имаме много работа и малко време. Първо, искам лично да огледам квартала. Дискретно. Може би на колело. Тъй де, кой има подозрителен вид на колело?
— Друго? — попита Ларисън.
— Превозно средство. Хамалският камион общо взето е страхотно прикритие. Но ако някой присъства на отвличането, камионът се запомня и после се издирва лесно — той е като грамадна неонова реклама. Дори да сменим номерата с крадени, самият камион ще е радиоактивен.
— Имаш право — съгласи се Тревън. — Е, някой ван ще свърши работа. Може да вземем „назаем“ от паркинг за дългосрочен престой. Едва ли ще открият изчезването му преди да е станало все тая.
— И аз си мисля за същото — кимнах аз. — Ще паркираме камиона на някое тихо и спокойно място, ще използваме крадения ван за отвличането и ще прекъснем веригата, като прехвърлим Кей от едната кола в другата. Хайде да обиколим терена стъпка по стъпка.
Докс си отвори един редбул и се усмихна.
— Може би трябваше да купя още няколко такива кутии.
20.
Очакваше ни дълга, но продуктивна нощ. Един откраднат ван Джи Ем Си, един откраднат форд „Фюжън“, различни неща, купени от железария, спортен магазин и супермаркет. Оглед на квартала на Кей. Откриване на идеалните места за похищението и прехвърлянето. Планиране на операцията, разполагане на колите. Поспахме няколко часа, станахме още по тъмно, пръснахме се и преди изгрев-слънце отново се събрахме близо до квартирата на Кей.
Сериозен проблем от наша гледна точка представляваше забраната за паркиране и на Селма Авеню, и на улицата, която водеше към нея, Ла Бейг — знаците забраняваха дори само спиране. Ако паркирахме вана до нейната къща, рискувахме някой ядосан съсед да излезе да се кара с нас или дори да позвъни в полицията. Добре че от западната страна на Ла Бейг имаше мотел, двуетажна, дълга шейсетина метра сграда, боядисана в розово и синьо, която започваше от ъгъла на Сънсет. Бяхме оставили вана там, от най-близката до къщата на Кей страна на паркинга, обърнат с гръб към Ла Бейг. Ако сведенията на Ларисън и Тревън бяха точни и Кей не нарушеше навиците си — или поне онова, което условно бяхме приели за нейни навици — всичко щеше да е наред. А ако хората на Хортън се опитаха да открият евентуална опасност, преди тя да е връхлетяла дъщеря му, първо щяха да проверят точно там, където бяхме паркирали вана.
Тъкмо по тази причина в момента го наблюдаваха трима от нас: Ларисън, иззад две паркирани коли на отбивката на малък блок оттатък улицата, Тревън, от тъмното стълбище в средата на мотела, и аз, легнал по корем на мотелския балкон точно над вана. Докс чакаше в крадения форд на няколко километра оттам. Нямаше почти никаква вероятност някой да се натъкне на когото и да е от нас четиримата, но Тревън и Ларисън за всеки случай бяха облечени в последен модел спортни екипи — поредните двама ранобудни лосанджелиски фитнес маниаци. Аз не бях облечен толкова спортно, бях по дънки и суичър, и играех ролята на заспал пияница. Слаба легенда за такава операция, но логична при тези обстоятелства, пък и по-добре това, отколкото нищо.
Точно преди слънцето да изгрее, когато небето избледня при първата сивкава светлина, в отсрещния край на мотелския паркинг влезе тъмен шевролет „Събърбан“. Аз го наблюдавах от балкона и усетих топъл прилив на адреналин по тялото си. Беше необичайно рано, за да пристигат или да се завръщат гости на мотела. Нито в сградата, нито в квартала наоколо помръдваше нещо.
Вратите се отвориха, но вътрешното осветление не се включи. От колата слязоха двама едри, късо подстригани бели мъже, облечени небрежно с дънки и обемисти якета от мека мъхеста материя, поне доколкото се виждаше на слабата светлина. Те спряха и се огледаха, после тихо затвориха вратите.
Ранният час, липсата на вътрешно осветление, тихо затворените врати, бдителността… ако това не бяха хората на Хортън, можеха да са само крадци, дошли да оберат мотела. Ала крадци, движещи се безшумно и професионално като тия двамата, обикновено намираха по-добро приложение на дарбите си. Трябваше да идват за нас.