Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Нямаме нужда от точния й адрес — прекъснах го аз. — Ако допуснем, че си е отивала вкъщи с автобуса, а не някъде другаде, сега знаем спирката й.
Тревън отпи голяма глътка редбул.
— Не само спирката й, но и по кой път отива до рейса. Когато погледнеш картата, ще видиш, че трябва да живее на една от тия три улици — Ла Бейг, Харолд или Селма. Иначе щеше да слезе на предишната спирка, на Сънсет и Гауър.
Ларисън се ухили.
— И не само това, ами все пак успяхме да научим адреса й.
Тревън също се ухили — приличаше на дете, което току-що е направило страхотна лудория. Ларисън му даде знак.
— Ти им разкажи.
— Та значи, свързах се аз по уоки-токито с Ларисън и докато го чаках, ядосан, че съм стигнал толкова близо и все пак не достатъчно, за да свърша работата, покрай мене мина пощенска кола — усмихнато заобяснява Тревън. — Гледай ти, викам си, тъкмо доставят пощата. И ми хрумна една идея.
— Листовки с реклама на пицария — явно не успя да се сдържи и го прекъсна Ларисън. — Имаше един на Сънсет, който раздаваше листовки с реклама на някаква пицария. Дадох му двайсет кинта за цялата му стока, после Тревън настигна пощальона.
— Казах му, че искам да разпространя листовките в квартала — отново пое щафетата Тревън. — Дадох му двеста кинта да ми позволи да ги поставя в неговите пакети. Той искаше сам да го свърши, ама аз му викам, ей, де да знам, че няма просто да ги изхвърлиш? Дай да ги напъхам в пакетите, ще отнеме само минутка.
— Онзи с листовките и пощальонът видяха ли ви? — попитах. — Ще могат ли да си ви спомнят? Да ви опишат?
Тревън поклати глава.
— Носехме тъмни очила. Пък и какво, ако могат? Пощальонът ще трябва да признае на ченгетата, че взема подкупи, а момчето от пицарията — че е продало листовките, вместо да ги раздаде. Даже някой да направи връзката между листовките и временното изчезване на Кей, тия двамата няма да искат да се забъркват.
— Освен това единствено Хорт ще знае, че Кей е изчезнала — обади се Ларисън. — Полицията няма да се намеси. А дори да се намеси, не сме им оставили никакви улики, за които да се заловят. Пък и точно в момента полицията и дори ФБР са най-малкия ни проблем.
Имаше право.
— Е? Къде живее тя?
— В една хубава къщичка на Селма Авеню — отвърна Тревън. — Пак повтарям, може изобщо да не ни потрябва, защото мисля, че на автобусната спирка ще имаме по-добър шанс, отколкото у тях. Но все пак беше добре да се уверим, че си отива вкъщи, а не, да речем, при някой приятел или приятелка. Ще ви покажем всичко на картата в „Гугъл“. Тя явно държи под наем стая при семейството, което живее там. Няма значение, важното е, че знаем кога започва първата й лекция утре сутрин, знаем на коя спирка се качва на рейса и че дотам има пет-шест минути път по оная тиха улица. Със слушалки в ушите, ако наистина сме късметлии.
Четиримата се умълчахме за момент.
— Е, аз осигурих храна и джиесеми, а господин Рейн е бил така любезен да изпере вмирисаните ни дрехи — наруши тишината Докс. — Но голямата награда май се пада на вас.
— Нямаше да успеем, ако не си мечтаехме за чистите дрехи и храната — заяви Тревън и всички се разсмяхме.
— Изглежда обещаващо — заключих аз. — Но трябва да обмислим някои въпроси. И се нуждаем от едно-две неща.
Другите ме погледнаха.
— Като оставим потенциалния противник, първата лекция в университета почва в десет, нали? Следователно в колко часа трябва да сме заели позиция?
— Не по-късно от осем — отвърна Тревън. — А сигурно и по-рано.
— Точно така — кимнах аз. — И щом ние се сещаме за това, хората на Хортън също го знаят. И ще внимават.
— По изгрев-слънце — предложи Ларисън. — Даже по-рано.
— Съгласен — продължих. — Най-важното е да сме там по-рано, отколкото би трябвало, за да направим засада на Кей — защото хората на Хортън очакват да дебнем нея, докато всъщност ние ще дебнем тях.
— И без това няма да е излишно — намеси се Докс. — Тъй де, ние всъщност не знаем почти нищо за навиците й. Обича ли да излиза рано — на тренировка, на закуска с приятелка в кампуса, в библиотеката? Наблюдавали сме я само един ден, може да има най-различни навици. Затова не можем да си позволим да планираме нещата толкова точно. Колкото по-рано заемем позиции, толкова по-добре, като се има предвид, че трябва да намерим къде да се скрием.