Прелестен мрак

Минах по коридора на „Рейвънуд“ за последен път. Къщата ставаше все по-мрачна и по-мрачна с всяка моя стъпка. Лена си отиваше. Макон си беше отишъл. Всички си тръгваха и къщата умираше. Погалих полирания махагонов парапет. Исках да запомня миризмата на лак, мекия допир на старото дърво, може би аромата на най-хубавите вносни пури на Макон, уханието на жасмин, червени портокали и книги.

Спрях пред една врата. Беше боядисана в черно и можеше да води към която и да е стая в имението. Но това не беше коя да е стая и Бу спеше пред нея в очакване господарят му да се завърне у дома. Той вече не приличаше на вълк, а на обикновено куче. Без Макон и Бу беше загубен като Лена. Погледна ме, едва повдигайки глава. Поставих ръка на дръжката и отворих вратата. Стаята беше точно такава, каквато си я спомнях. Никой не беше посмял да сложи чаршафи върху мебелите. Абаносовото легло с балдахин в центъра сияеше, сякаш беше лакирано хиляди пъти от Къщата или от Кухнята, невидимия домашен персонал на „Рейвънуд“. Черните капаци на прозорците бяха плътно затворени и стаята бе потънала в мрак, така че беше невъзможно да се каже дали е нощ или ден. Във високите свещници бяха поставени черни свещи, а от тавана висеше черен полилей от ковано желязо. Разпознах гравираните по него чародейски знаци. Първо не успях да се сетя, но после си спомних.

Бях ги виждал върху Ридли и Джон Брийд и в „Изгнание“. Белегът на тъмните чародейци. Татуировката, която всички имаха. Всяка изглеждаше различна, но не можеше да ги сбъркаш. Всъщност бяха по-скоро нещо като запазена марка, отколкото татуировки, като жигосани в кожата, а не изрисувани с мастило. Побиха ме тръпки.

Взех малка снимка, поставена в рамка върху една черна ракла. На нея бяха Макон и някаква жена. Неговото лице се виждаше ясно, но беше тъмно и се забелязваха само очертанията на нейния силует, сянка, уловена на снимка. Дали беше Джейн? Колко тайни беше отнесъл Макон в гроба си? Опитах се да поставя снимката на мястото й, но беше толкова тъмно, че не прецених разстоянието и тя падна. Когато се наведох да я вдигна, забелязах, че ъгълчето на чергата на пода беше подгънато. Чергата беше съвсем същата като онази, която бях видял в стаята му в Тунелите.

Повдигнах я и под нея се разкри съвършен правоъгълник, изрязан в дъските на пода, достатъчно голям, за да мине човек. Поредната врата към подземния чародейски свят на Гатлин. Дръпнах капака и той се разхлаби. Можех да погледна надолу към познатия ми вече кабинет на Макон, но нямаше стъпала, а каменният под ми се струваше прекалено далеч, за да рискувам да скоча. Спомних си скритата врата за библиотеката. Нямаше начин да я откриеш, ако не опиташ. Хванах се за крака на леглото и стъпих внимателно надолу, в нищото. Препънах се за миг, но после кракът ми попадна на нещо стабилно. Стъпало. Въпреки че не ги виждах, усещах напуканите дървени дъски под краката си. След секунди вече стоях на каменния под в кабинета на Макон.

Той не беше прекарвал дните си в спане. А в Тунелите, най-вероятно с Мариан. Можех да си ги представя двамата, наведени над стари ръкописи с чародейски легенди, как спорят за градините от периода преди Гражданската война или пият чай. Мариан сигурно беше прекарала повече време с Макон от всички други освен Лена.