Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
— Не знам дали…
Макон сведе челото си до нейното.
— Обещай ми, Джейн. Ако ме обичаш, обещай ми.
Джейн положи главата си на студеното му рамо. Пое си дълбоко дъх.
— Обещавам ти.
Макон вдигна глава и погледна над нея, право напред.
— Обещанието си е обещание, Итън.
Събудих се в леглото си. През прозореца влизаше светлина, което означаваше, че вече не съм в кабинета на Макон. Погледнах към тавана, но там нямаше странен черен полилей — явно не бях и в „Рейвънуд“.
Надигнах се замаян и изтощен. Бях в собственото си легло, в моята стая. Прозорецът беше отворен и сутрешната светлина блестеше в очите ми. Как бях стигнал дотук, какво беше станало през изминалите часове? Какво се беше случило с времето, с пространството…? Кой чародеец или инкубус беше достатъчно силен, за да направи такова нещо?
Виденията никога не ми бяха действали по този начин. Как беше възможно? Какво се опитваше да ми каже Макон? Защо искаше да видя тези неща? Не можех да разбера нищо от тях освен едно. Или виденията се бяха променили, или аз. Лена поне беше убедена в това.
17.VI
Наследството
Не припарих повече до „Рейвънуд“, както бях обещал. На сутринта не знаех къде е Лена или къде отива. Чудех се дали Джон и Ридли бяха с нея.
Знаех само, че тя беше чакала цял живот да поеме съдбата си в свои ръце — да открие начин да се Призове сама, независимо от проклятието. Нямаше да бъда човекът, който щеше да застане на пътя й. А и както ми беше казала, тя нямаше да ми го позволи. Така че бях оставен на собствената си съдба, което означаваше, че можех да си лежа в леглото цял ден и да се самосъжалявам. И да прочета някои стари комикси, може би дори всичките, с изключение на „Аквамен“.
Гатлин обаче имаше други планове за мен.
Денят на окръжния панаир означаваше множество конкурси с красавици и печени пайове и — ако имаш късмет — малко или повечко натискане с някоя мацка. Денят на душите означаваше нещо съвсем друго. Беше традиция в Гатлин. Вместо да го прекараме по шорти и джапанки в размотаване на панаира, през този ден всички в града се обличахме в най-хубавите си дрехи за църква и отивахме на гробището, за да отдадем почит на починалите си близки и всички други мъртъвци. Забравете факта, че Денят на всички души е католически празник, който се чества през ноември. В Гатлин правим нещата по свой начин. Ние го превръщаме в ден за спомени, чувство на вина и общо взето, в състезание кой ще натрупа най-много изкуствени цветя и ангели върху гробовете на починалите си предци.
Всички почитаха Деня на душите: баптистите, методистите, дори евангелистите и петдесятниците. Преди като че ли само двама души в града не се появяваха на гробището: Ама, която прекарваше деня в семейния си парцел в Уейдърс Крийк, и Макон Рейвънуд. Дали тези двамата не бяха прекарвали Деня на душите заедно някога, в блатата при Великите? Не, съмнявах се. Не можех да си представя Макон или Великите да оценят по достойнство изкуствените цветя.
Може би чародейците имаха собствен вариант на този празник, може би Лена сега се чувстваше по същия начин като мен някъде там. Може би искаше да се свие в леглото си и да не излиза изпод завивките, докато този ден не свърши. Миналата година не отидох на гробището. Беше прекалено скоро. В предишните години прекарвах деня край гробовете на починалите от рода Уейт, които не познавах или почти не си спомнях.
Но днес щях да застана на гроба на някого, за когото мислех всеки ден. Майка ми.
Ама беше в кухнята, облечена с хубавата си синя блуза, онази с дантелената яка, и с дълга синя пола. Стискаше в ръка една от онези малки стари дамски чанти.
— По-добре побързай за лелите си. — Оправи вратовръзката ми. — Знаеш как се изнервят, когато закъсняваш.
— Да, госпожо.
Взех ключовете от колата на татко от плота. Бях го оставил пред портите на „Градината на вечния покой“ преди час. Той искаше да прекара малко време насаме с мама.
— Почакай малко.
Замръзнах на място. Не исках Ама да ме поглежда в очите. В момента не ми се говореше за Лена и не желаех тя да ме тормози с въпроси. Ама зарови в чантата си и извади оттам нещо, което не можах да видя. Разтвори дланта ми и пусна някаква верижка в нея. Беше тънка и златна, а по средата й висеше малка птичка. Беше много по-малка от онези, които видях на погребението на Макон, но я разпознах веднага.