Прелестен мрак

Малката й братовчедка, Риан, седеше на леглото и държеше лицето на Лена в ръцете си. Тя беше Лечител и използваше целебните си сили само когато някой изпитваше огромна болка. Обикновено това бях аз, но днес беше Лена.

Едва я познах. Имаше вид на човек, който не е спал от дни. Носеше огромна протъркана тениска вместо нощница. Косата й беше разпиляна, очите й бяха червени и подути.

— Итън! — В мига, в който ме видя, Риан отново се превърна в обикновено дете. Хвърли се в прегръдките ми, а аз я вдигнах на ръце и я разлюлях, както тя обичаше. — Защо не дойдеш с нас? Ще ми бъде толкова скучно. Рийс ще ме командва цяло лято, а Лена хич не е забавна.

— Трябва да се грижа за Ама и баща си, пиленце.

Пуснах я внимателно на земята.

Лена изглеждаше отегчена. Изправи се на леглото, седна с подгънати под себе си крака и махна с ръка на Риан да излезе от стаята.

— Върви си, моля те.

Риан се нацупи.

— Ако двамата правите нещо гадно и решите, че имате нужда от мен, ще бъда долу.

Малката ме беше спасявала неведнъж, когато с Лена бяхме стигали по-далече в ласките си и сърцето ми беше спирало от силния ток, преминаващ между нас. Лена нямаше да има този проблем с Джон Брийд. Дали тениската, с която бе облечена, не беше негова?

— Какво правиш тук, Итън?

Лена се загледа в тавана и аз проследих погледа й към думите по стените. Не можех да я погледна в очите. „Когато погледнеш нагоре,/виждаш ли синевата на бъдещето, което можем да имаме, над нас/или пък мрака на това, което никога няма да се случи?/Виждаш ли мен?“

— Искам да поговорим за вчера.

— Искаш да кажеш защо ме преследваше?

Гласът й беше рязък, което ме раздразни още повече.

— Не те преследвах. Търсих те, защото се тревожех. Но сега разбирам, че е било доста неудобно за теб, защото си била заета да се натискаш с Джон.

Тя стисна зъби и се изправи, тениската покриваше коленете й.

— С Джон сме просто приятели. Нищо повече.

— С всичките си приятели ли се гушкате така?

Лена пристъпи към мен, краищата на косата й започнаха да се навиват леко нагоре. Полилеят на тавана се разлюля.

— А ти всичките си приятели ли се опитваш да целунеш? — погледна ме тя право в очите.

Светлината проблесна ярко, чу се трясък и около нас се разхвърчаха искри, после стана тъмно. Крушките на полилея се пръснаха, парченца стъкла се посипаха по леглото. Чух как по покрива започнаха да удрят капки дъжд.

— За какво…?

— Не се опитвай да ме лъжеш, Итън. Знам какво правехте с твоята приятелка от библиотеката пред клуба.

И после в главата си чух гласа й, гневно и огорчено.