Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Обичам те, Итън. Но трябва да си вървя.
Знам.
В мрака виждах как клепачите й се повдигат и под тях проблясва злато — очите на проклятието. Очите на тъмен чародеец.
И аз те обичам, Лена.
Протегнах ръка и нежно закрих очите й. Студената тръпка от допира на нейната ръка изчезна от лицето ми. Погледнах встрани и се насилих да се събудя.
Бях подготвен за гнева на Ама, когато слязох долу. Баща ми беше отишъл до „Стоп енд Шоп“, за да си вземе вестник, и бяхме само двамата. Тримата, ако броим и Лусил, която зяпаше сухата котешка храна в купата си — нещо, което явно не беше виждала досега. Предположих, че Ама се сърди и на нея.
Тя стоеше до печката и печеше пай. Беше сложила масата, но не ми беше приготвила закуска, както обикновено. Нямаше овесена каша или яйца, нито дори препечени филийки. Положението беше по-лошо, отколкото предполагах. Последният път, когато сутрин печеше, вместо да ми прави закуска, беше след рождения ден на Лена, а преди това — в деня след смъртта на мама. Ама месеше тестото като професионален боксьор. Мачкаше и го бъхтеше с такава ярост, че можеше да произведе достатъчно курабийки, за да изхрани Баптистката и Методистката църква накуп. Надявах се тестото да попие беса й тази сутрин, за да не си го изкара на мен.
— Съжалявам, Ама. Не знам какво искаше от нас онова нещо.
Тя затръшна вратичката на фурната, все още с гръб към мен.
— Разбира се, че не знаеш. Има много неща, които не знаеш, но това не ти попречи да си пъхаш носа в работи, които въобще не те засягат. Нали така?
Взе дълбоката си купа и започна да разбърква сместа вътре в нея с „еднооката заплаха“, сякаш това си беше най-обикновена дървена лъжица, а не свръхестествен амулет, с който беше стреснала сериозно Ридли вчера на конкурса за печени пайове.
— Слязох долу, за да потърся Лена. Тя е там долу с братовчедка си и мисля, че се е забъркала в нещо опасно.
Ама се извърна към мен.
— Мислиш, че се е забъркала в нещо опасно? Имаш ли и най-малка представа какво беше онова нещо? Онова, което замалко щеше да те отнесе от този свят в другия?
Бъркаше бясно.
— Лив каза, че се нарича Бяс и че е призовано от някой много могъщ чародеец.
— И то от Мрака. Някой, който не иска ти и приятелчетата ти да се размотавате из Тунелите.
— Кой би искал да не слизаме там? Сарафина и Хънтинг? Защо?
Ама тръшна купата на кухненския плот.
— Защо? Защо винаги задаваш толкова много въпроси за неща, които изобщо не са твоя работа? Сигурно вината е моя. Още от малък, когато минаваше прав под масата, ме тормозеше с такива въпроси. — Поклати глава. — Но в тази игра няма победител.
Супер. Още загадки.
— Ама, за какво говориш?
Тя отново размаха пръст към мен, както беше направила миналата нощ.
— Нямаш никаква работа в Тунелите, разбра ли ме? Лена преживява труден период и ми е безкрайно жал за нея, но трябва да се справи сама. Нищо не можеш да направиш. Така че стой настрана от Тунелите. Там долу има много по-лоши неща от Бесовете. — Обърна ми гръб и започна да излива чувствата си от купата в тавата за пая. Разговорът беше приключил. — Сега отивай на работа и се разхождай само по земята.
— Да, госпожо.
Не обичах да лъжа Ама, но технически не го бях направил. Поне така си казвах. Щях да отида на работа. Веднага след като се отбиех в „Рейвънуд“. След последната нощ не знаех дали беше останало нещо между нас с Лена, но изпитвах желание да си кажем всичко.
Имах нужда от отговори. Откога ме лъжеше и се измъкваше зад гърба ми? От погребението, първия път, когато ги видях заедно? Или от деня, в който беше направила онази снимка на мотора му на гробището? Дали си говореха от месеци или от седмици, дни? За едно момче тези малки подробности бяха от значение. Докато се усетех, и последните ми останали парченца гордост щяха да бъдат разбити на пух и прах.
Защото най-лошото се беше случило. Бях чул думите й, произнесени на глас. Бях ги чул и в главата си, когато си ги беше помислила. И я бях видял с Джон. Не искам да си тук, Итън. Всичко свърши. Единственото нещо, което никога не бях мислил, че е възможно да стане. Вече нямаше нас.
Паркирах пред железните порти на „Рейвънуд“ и изключих двигателя. Поседях известно време в колата с вдигнати догоре прозорци, макар навън вече да беше настанала непоносима жега. След минута-две вътре нямаше да се диша, но не можех да помръдна. Затворих очи и се заслушах в цикадите. Ако си останех в колата, нямаше да разбера. Изобщо не трябваше да минавам през тези порти. Можех на мига да подкарам към библиотеката.