Прелестен мрак

Всички знаеха, че днес няма да ми бъде лесно.

— Да, добре съм. Сестрите готови ли са?

Телма сложи ръце на кръста си.

— Нима тези момичета са били готови навреме за нещо в живота си?

Тя винаги наричаше Сестрите „момичета“, въпреки че беше два, ако не и три пъти по-млада от тях.

От дневната се чу глас:

— Итън? Ти ли си? Ела тук. Трябва да погледнеш нещо за малко.

Никой не ти казваше за какво става дума. Можеше да събират стари вестници, за да правят по-удобни леговищата на миещите се мечки, или да планират четвъртата — или пък петата? — сватба на леля Пру. Разбира се, винаги имаше възможности, за които дори не би ми хрумнало. И които включваха и мен.

— Влез — помаха ми с ръка леля Грейс. — Мърси, дай му от сините лепенки. — Тя си вееше със стара църковна програма, най-вероятно от погребенията на някой от многобройните им съпрузи. Тъй като Сестрите не позволяваха никой да разчисти къщата им, навсякъде имаше купища такива програми и всякакви други брошури. — Бих му дала сама, но трябва да внимавам, нали знайш — заради инцидента имам някои усложнения.

Това беше единственото нещо, за което говореше леля Грейс след панаира. Половината град знаеше, че е припаднала, но ако я чуеше човек, би си помислил, че е била на границата на смъртта и Телма, леля Пру и леля Мърси ще трябва да се грижат за нея и да й съчувстват до края на дните й.

— Не, не, на Итън са червени, нали ти казах. Дай му червените.

Леля Пру дращеше нещо нервно в жълт бележник.

Леля Мърси ми подаде лист с червени кръгли лепенки.

— Сега, Итън, обиколи дневната и сложи лепенка на ’сяко нещо, което искаш да имаш. Започвай. — Погледна ме с очакване, все едно щеше да приеме за лична обида, ако не залепях една от тези червени точки на челото й.

— За какво говориш, лельо Мърси?

Леля Грейс свали от стената снимка в рамка на мъж в униформа на Конфедерацията.

— Това е Робърт Чарлз Тайлър, последният бунтовнически генерал, загинал във Войната между щатите. Дай ми една от тия лепенки. Това все ще струва нещо.

Нямах представа какво правеха и ме беше страх да питам.

— Трябва да тръгваме. Забравихте ли, че е Денят на всички души?

Леля Пру се намръщи.

— Разбира се, че не сме забравили. Затуй искаме да сложим ’сичко в ред.

— Затуй са тия лепенки. Всички си имаме цвят. На Телма са жълти, твоите са червени, а на татко ти — сини.

Леля Мърси млъкна, сякаш си беше забравила мисълта. Леля Пру я погледна сърдито и я накара да млъкне. Тя не обичаше да бъде прекъсвана.

— Слагай лепенките върху нещата, които искаш. Така, когато умрем, Телма шъ знай какво на кого да даде.

— Сетихме се за това заради Деня на всички души — усмихна се гордо леля Грейс.

— Не искам нищо и никоя от вас няма да умира.