Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
— Не трябваше, не трябваше…
Сега всички са се навели и следят повърхността на водата, но вълните са много високи, за да успеят да различат забито в скалите тяло. Пиеро не проявява никакви признаци на съжаление.
— Пада й се — тръсва той. — Тя се готвеше да разкрие всичко в печата.
Ариан все още вярва, че другарката й се е измъкнала жива и здрава. Продължава да се взира в морската повърхност, докато останалите болни се изнизват един след друг, за да се върнат към заниманията си.
— Хайде, тръгвай — подканва я Пиеро.
Ариан се колебае, накрая склонява да го последва.
93.
„Мишките знаят ли да плуват?“
Мишката се задави, замята се. Правеше прекалено безредни движения, за да се задържи над водата.
Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен не смееха да се намесят — експериментът нямаше да е чист.
94.
Морската повърхност е пуста. Вълните продължават да се блъскат в издадените над водата скали. На пясъка остава парче пурпурен плат, обагрено в кръв.
95.
Накрая Фройд успя да изплува. Забеляза в далечината лоста, успокои се и заплува в свой собствен новоизобретен стил. Стигна до място, където трябваше да премине през подводен тунел, за да продължи пътя си. Фройд, който допреди няколко минути не бе виждал вода и дори не подозираше, че може да плува, си пое въздух, затвори муцуната си и проникна в тунела.
96.
За да се убеди напълно, Ариан се връща на скалата, от която е паднала журналистката. Забелязва окървавеното парче плат.
Стои неподвижно и продължава да се взира във водата. Вижда забързани раци, устремени към някаква гощавка.
Никога не ми е вървяло. Каквото и да направя, греша. Само във филмите хората отново изплуват от дълбокото.
Средиземно море се вълнува оглушително. Ариан все още се взира във водата, когато неочаквано се спуска гъста мъгла, докарана от морските ветрове, и обвива всичко наоколо. Въздухът става непрозрачен. От носа, на който е застанала, Ариан не може да различи дори повърхността на водата, затисната от плътна сива пелена. Поема си въздух, въздиша, колебае се дали да не се гмурне и тя, но звънецът за закуска я задържа. Ариан поема към трапезарията.
97.
Фройд заплува уверено в прозрачния воден тунел. За да се придвижва в тази среда, оказала се не толкова враждебна, колкото му се струваше в началото, се наложи да си помага с дългата си розова опашка. Единственото неудобство бе, че не можеше да използва основното си сетиво — обонянието си.
Но и във водата не губеше от поглед целта — магическия лост, който го мамеше отдалече.
98.
Един нос се появява на повърхността на водата. Скрита в една дупка сред скалите, Люкрес диша, подавайки само ноздрите си.
В такива моменти, си казва тя, бих искала да имам малко по-дълъг нос, за да ми служи като перископ.
Дългата й рижа коса се разстила покрай нея като водорасли. Вижда през водата Ариан, която се отдалечава.
Ах ти, ще ти дам аз едни хороскопи! Не изоставяйте приятелите си, а? Но в края на краищата аз съм си виновна. Трябваше да проявя повече предпазливост.
Възползвайки се от гъстата мъгла, покрила водната повърхност като одеяло, журналистката плува към остров Свети Онора.
За късмет, двата острова са доста близо един до друг, та не е трудно да се преплува ръкавът. Пиеро се е оказал прав.
99.
Мишката Фройд плуваше.
100.
Най-накрая стига до втория Лерински остров — Свети Онора.
Излиза от водата като морска сирена, изплувала от мъглата. При падането се е наранила от острите издадени скали и лявото й бедро е прорязано от червен белег.
На хълма, над лозята и маслиновите дървета, се вижда някаква къща. Люкрес поема натам. Оказва се, че това е спиртоварна. Над вратата има зелен герб с две палмови клонки, в средата — епископска митра. С готически букви е написано: Леринско абатство. Лерински ликьор. И малко по-нататък: Цистерцианска конгрегация на непорочното зачатие.
В този час мястото е пусто. Люкрес се оглежда и вижда стария манастир. Прилича на обител на испанска мисия, каквито има немалко в Мексико.
Бели стени, високи палми, червени керемиди и извисявайки се над тях — островърхата кула на църквата. Още е рано и засега цари тишина. Журналистката влиза в параклиса, където се молят трийсетина монаси в бели раса, върху които са наметнали черни пластрони. Всички са с остригани темета и стоят на колене.