Кралицата на Юга

— И нея.

Столът отново заскърца под Еди Алварес. Гледаше към стълбите на откритото заведение, като че ли Тереса Мендоса щеше да се появи всеки момент. Не проговаряше. Отново отпи от питието. После намести очилата си и рече: „За съжаление“. Пак потъна в мълчание. Следваща глътка. За съжаление никой не можеше да си представи, че Мексиканката ще стигне дотам, докъдето стигна.

— Но повтарям, че аз нямах нищо общо с това. Потвърждението е… Мамка му. Вече го казах.

— Че сте жив.

— Да — гледаше ме предизвикателно. — Това доказва искреността ми.

— А какво стана по-късно с тях?… С Канябота и сержант Веласко?

Предизвикателното изражение издържа три секунди. После отново се сви в себе си. Знаеш го толкова добре, колкото и аз, казваха недоверчивите му очи. Всеки, който е чел вестници, го знае. Но ако смяташ, че аз ще съм този, който ще ти го разкаже, много се лъжеш.

— Нищо не зная за това.

Направи гримаса, сякаш затваря с цип устата си, и придоби злостен и доволен вид: видът на човек, който продължава да диша, докато други негови познати вече нямат тази възможност. Поръчах кафе за мен и още един шоколадов ликьор за него. От града и от пристанището долитаха далечни шумове. Една кола набираше скорост по шосето под терасата, форсирайки двигателя, в посока към високата част на Голямата скала. Стори ми се, че видях руса жена зад волана и до нея мъж с моряшко сако.

— Така или иначе — продължи Еди Алварес след кратък размисъл, — всичко това се случи после, когато нещата се промениха и тя имаше възможност да потърси сметка… Вижте, сигурен съм, че при излизането й от Ел Пуерто де Санта Мария единствената мисъл в главата й е била как да изчезне. Смятам, че никога не е била амбициозна, нито мечтателка… Обзалагам се, че дори не беше отмъстителна. Стигаше й, че е жива и нищо повече. Но понякога става така, че съдбата, след като ти е изиграла няколко лоши номера, накрая ти сервира нещо хубаво наготово.