Кралицата на Юга

Поради същата причина четеше много. В затвора бе научила, че четенето, най-вече на романи, й дава възможност да си служи с главата си по различен начин. Сякаш размиването на границите между реалност и измислица й позволяваше да гледа на собствения си живот като човек, наблюдаващ нещо, което се случва на другите. Освен това се научаваха различни неща. Четенето помагаше да мисли различно, или дори по-добре, защото по страниците на книгите другите го правеха вместо нея. По-силно беше от киното и телевизионните сериали. Последните бяха конкретни тълкувания, с лица и гласове на актриси и актьори, докато в романите можеше да приложи своята гледна точка към всяка ситуация или герой. Дори към гласа, водещ повествованието: един път познат или анонимен разказвач, друг път тя самата. Защото, прочитайки всяка страница — откри това с изненада и задоволство, — тя всъщност я пишеше отново. След излизането си от Ел Пуерто, Тереса продължи да чете. Избираше книгите според интуицията си, заглавията, първите редове, илюстрациите на кориците. И сега, освен старият „Граф Монте Кристо“ в кожената подвързия, имаше собствени книги. Купуваше ги една по една, евтини издания от уличните сергии и от антикварни книжарници, джобни формати, които избираше, след дълго разглеждане на въртящите се щендери в някои магазини. Прочете книги, писани отдавна от мъже и от жени, чиито портрети понякога се появяваха на корицата или на гърба на томчетата, а също и съвременни романи за любов, за приключения, за пътешествия. Любимите й бяха „Габриела, карамфил и канела“, написана от един бразилец на име Жоржи Амаду, „Ана Каренина“, в която се разказваше за живота на една руска аристократка, написана от друг руснак, и „История на два града“. На края на последната книга плака, когато смелият англичанин — името му беше Сидни Картън, — утешаваше уплашеното младо момиче, като го държеше за ръка по пътя към гилотината. Прочете и онази книга за един лекар, женен за милионерка, която в началото Пати й препоръча да остави за по-нататък, както и друга, доста странна, трудна за разбиране, която я заплени, защото от първия ред разпозна страната, езика и душата на героите, населяващи страниците й. Книгата се казваше „Педро Парамо“61 и въпреки че Тереса така и не успя да вникне в загадката, тя се връщаше много пъти на нея, за да препрочита една, втора, трета страница, отваряни наслуки. Начинът, по който бяха подредени думите, я омайваше, имаше чувството, че надниква в непознато място, неясно, магическо, свързано с нещо, която тя самата притежаваше — сигурна беше в това, — в някое тъмно кътче на кръвта и паметта си. „Дойдох в Комала, защото ми казаха, че там е живял баща ми, някой си Педро Парамо…“62. И така, след многобройните изчетени неща в Ел Пуерто де Санта Мария, Тереса продължаваше да трупа книги, една след друга, посвещаваше им свободния си ден всяка седмица и нощите, в които сънят не идваше. Дори понякога, когато познатият страх от сивата светлина на зазоряването ставаше непоносим, тя успяваше да го задържи на разстояние, като отваряше книгата, лежаща на нощното шкафче. Така Тереса се увери, че мъртвият предмет от мастило и хартия оживяваше, когато някой прелистваше страниците му, минаваше по редовете му и оставяше там отпечатъка на съществуването си, на влеченията, вкусовете, добродетелите и пороците си. И сега беше напълно убедена в нещо, доловено още в началото, когато обсъждаше с Пати О’Фарел перипетиите на злощастния, а впоследствие щастлив Едмон Дантес: че няма две еднакви книги, защото никога не е имало двама еднакви читатели. Всяка прочетена книга е като всяко човешко същество, единствена, неповторима история и един свят сам за себе си.