Кралицата на Юга

Вързопи от по едно кило.

— Има хора, чието щастие се гради върху нещастия — заключи Еди Алварес. — Такъв беше случаят с Тереса Мендоса.

Стъклата на очилата правеха хитрите му очички още по-малки. Беше ми коствало време и труд да открия посредник, благодарение на когото той седеше сега срещу мен. В крайна сметка беше тук, вадеше и пъхаше непрестанно ръцете в джобовете на сакото си, след като ме беше поздравил само с крайчеца на двата си пръста. Разговаряхме в заведението на терасата на хотел „Рок“ в Гибралтар. Слънцето се прокрадваше през бръшляна, палмите и папратите на градината, кацнала на хълма на Голямата скала. Долу, от другата страна на бялата балюстрада, се виждаше заливът на Алхесирас, светлеещ и неясен в синята мъгла на вечерта: бели фериботи в края на оставените от тях прави дири във водата, брегът на Африка, загатнат отвъд Протока, кораби, пуснали котва с насочени на изток носове.

— Доколкото разбирам, в началото сте й помогнали в тази насока — казах аз. — Имам предвид да й осигурите нещастия.

Адвокатът премигна два пъти, завъртя чашата върху масата и отново ме погледна.

— Не говорете за неща, които не знаете — думите звучаха едновременно като упрек и съвет. — Аз си вършех работата. От това живея. По онова време тя беше никоя. Невъзможно бе да си представиш…

Направи неохотно няколко гримаси, сякаш премисляше нещо на ум, напомняше на човек, комуто са разказали тъп виц, от тези, за които ти трябва време, за да се разсмееш.

— Беше невъзможно… — повтори той.

— Вероятно сте сгрешили.

— Мнозина от нас грешат — утешаваше се той с употребата на множествено число. — Макар че в тази поредица от грешки моята беше най-незначителна.

Прекара ръка по оскъдната си къдрава коса. Носеше я прекалено дълга и това му придаваше зъл вид. После пак взе широката чаша от масата: пиеше ликьор, чийто шоколадов цвят не беше никак апетитен.

— В този живот всичко се плаща — каза той след кратък размисъл. — Работата е там, че едни плащат преди, други по време на, трети — след това… В случая с Мексиканката, тя си беше платила преди… Нямаше нищо за губене, можеше само да спечели. Точно това и направи.

— Разправят, че сте я изоставили в затвора. Без пукната пара.

Изглеждаше наистина засегнат. Въпреки че при някои типове хора — а аз си бях направил труда да проверя що за човек е той, — това не означаваше нищо.

— Не зная какво са ви наговорили, но не е точно така. Позволено ми е да съм практичен колкото и всеки друг, нали?… Нормално е в моята професия. Но не става дума за това. Не съм я изоставил.

Като изясни това, изложи поредица от горе-долу смислени оправдания. Тереса Мендоса и Сантяго Фистера наистина му били поверили определена сума. Нищо особено: спестявания, които се опитвал дискретно да изпере. Проблемът бил, че инвестирал почти всичко в картини: пейзажи, морски теми и такива работи. Няколко доста скъпички портрета. Да. Случайно го направил точно след смъртта на галисиеца. Художниците не били известни. В действителност никой не ги познавал, затова инвестирал в тях. Покачване на стойността, знаете как е. Но дойде кризата. Наложи се да продам на безценица и последното платно. Имаха дребно участие и в един бар на Мейн стрийт, и още няколко нещица. От всичко получено си удържал хонорара — имало забавяне на изплащането му, неуредени сметки, — останалите пари ги определил за защитата на Тереса. Последното предполагало много разходи. Платиш тук, дадеш там, на всяка крачка — пари. В крайна сметка тя изкарала в затвора само година и половина.