Черният списък

— И за какво ще говорим?

— Няма значение. Ако искаш, рецитирай стихове или проза — каквото знаеш наизуст.

— Добре. Таласъмът, който страдаше от зъбобол — започна Татяна. — Това не ви ли звучи като клевета срещу същество, което се радва на помощта на толкова вещици и магьосници, че може безнаказано да яде захар с чували?

— Какво е това? — учудих се аз.

— Александър Грин, „Словоохотливият таласъм“. Да продължавам ли или искаш нещо друго?

— Не, не, недей друго. Продължавай, ако обичаш — помолих я заинтригувано.

Да си започнал оперативна комбинация, да стоиш след полунощ на пустинния морски бряг, да знаеш, че във врата ти диша невидим враг, и същевременно да слушаш приказка за таласъми — и това си го биваше!

— Но не беше клевета, а истина — отново заговори Татяна с мек, гальовен глас. — Малкото тъжно таласъмче седеше до студената пещ, отдавна забравила що е огън. Ритмично поклащаше чорлавата си глава, държеше се за превързаната буза, стенеше жално като дете и в неговите мътни червени очи се четеше страдание. Валеше дъжд. Влязох в тази изоставена къща да изчакам, докато времето се пооправи, и го видях — то бе забравило, че трябва да изчезне…

В храстите зад гърба ми запукаха съчки, чу се тежко дишане и шум от борба. След няколко секунди пред нас застана Юра Мазаев, а до него бе същият оня мускулест хаймана Льоха, предводителят на хлапаците, които бях видял днес на крайбрежната улица. Именно нещо подобно бях очаквал. Юра държеше здраво Льоха за косата.

— Шпионираш значи? — попитах го заплашително.

Мускулестият младок сумтеше, но пазеше гордо мълчание.

— Или подслушваш? — уточни Мазаев.

Льоха продължаваше да мълчи, накокошинен и загледан някъде встрани.

— Защо се мъкнеш подире ми? Кой те изпрати?

— Никой — измуча той. — Разхождам се тук. Не е забранено.

Ръцете ме сърбяха да му фрасна един и да му изтръскам мозъка от гнилата тиква заедно с интересуващите ме сведения. Но разбирах, че не бива да го правя. Тоя Льоха може и да не беше само на петнайсет, на колкото бе Толик Гушчин, но определено нямаше осемнайсет. И ако дам воля на ръцете си, утре на „Първомайска“ ще пристигне бяла кола със синя ивица и ще бъда обвинен в нанасяне на телесна повреда на малолетния Алексей Тюткин или Пупкин — каквото и да е там фамилното му име. Много удобно: подполковник от милицията пребил малолетен! Ау, колко грозно! Начаса ще повдигнат обвинение и ще ме тикнат в някоя килия. Вярно, лошият чичко подполковник може да каже, че не е знаел, че Льоха е малолетен, нали възрастта не е написана на челото му, а я какви мускули има — същински Шварценегер на млади години, пък и откъм ръст природата не го е ощетила, а в тъмното лицето не се вижда. Но умният Льоха веднага ще заяви пред следователя, че лошият побойник-милиционер го е видял на дневна светлина на крайбрежната и за това има поне десетина свидетели, тъй че изобщо не може да се е излъгал за възрастта на потърпевшия. Интересно: дали онези са инструктирали хлапака по този въпрос?