Черният списък

— Не ми се свиди — лениво процеди Гушчин и се изплю пред крака си, — но не обичам използвачи. Хич недей да ме врънкаш.

— Нашият милионер си стиска копейките — закикоти се мускулестият.

Останалите плахо захихикаха. Личеше си, че уважават здравеняка и му имат страха, но същевременно не искат да си развалят и отношенията с Толик.

— Стига де, Льоха! — примирително каза един от хлапаците. — Толянич и без това вече колко дни черпи. Имай малко съвест!

— Именно — одобрително заяви Гушчин. Той допи бирата, небрежно хвърли кутията, без да се цели в кошчето, и бавно се надигна от мястото си. — Ще ида да взема още две-три — каза с тон, в който ясно се долавяше пренебрежение към другарите му.

Толик Гушчин се оказа слабичко ниско момче, уплашеният израз беше пуснал корени върху пъпчивото му лице. Разбрах, че в тази компания, ръководена от мускулестия хаймана Льоха, той е без никакъв авторитет и фактът, че е незабележим, го тормози. Сега обаче положението се е променило. Толик черпи приятелите си с бира и както личеше от току-що чутото — вече не за пръв път. Завоюва си внимание. А с какви пари, интересно? Онова, което видях в дома му, никак не приличаше на високо благосъстояние. Може би краде? Много любопитно. Ако наистина крадеше, щеше да бъде авторитет в тази гнила компания: хлапаците си падат по апашката романтика. Откъде тогава този израз на лошо самочувствие, на уплаха? Първа кражба, първи доходи?

Отидох до павилиона, където продаваха бира, и застанах зад гърба на момчето. За да плати, то извади от джоба си плик и от него — банкнота от петдесет хиляди. Пликът беше съвсем тъничък — ако в него бяха останали още пари, те не бяха повече от три-четири банкноти. Но фактът, че парите бяха в плик, красноречиво говореше, че отначало са били много.

— Анатолий — повиках го, когато Толик вече тръгваше с по една кутия бира в двете ръце. — Ела за малко, искам да те питам нещо.

Той уплашено се извърна:

— Защо?

Гласът му бе пресилено нахален, но въпреки това момчето не можа да прикрие дълбоко заседналия у него навик постоянно да го подритват.

— Ела насам де! Не бой се, не хапя.

Похватът беше банален и изтъркан от многократна употреба, но това не го правеше по-малко ефективен. За един петнайсетгодишен хлапак няма по-лошо от това приятелите му да го заподозрат в страхливост. Толик покорно ме последва малко по-нататък, по-далеч от компанията му. Спряхме до каменния парапет, който делеше плажа от крайбрежната улица, и се облегнахме на него с лице към морето.

— На кого даде апаратурата? — започнах без заобикалки.

Толик побеля, от което пъпките по лицето му станаха ярки и още по-грозни.

— Каква апаратура? — попита все още мъжествено.

— За нощни снимки. Е, на кого?

— Не знам за какво говорите.

— Хайде де! Ами парите откъде са? Открадна ли ги?

— Не съм крал. Какво се лепнахте за мен?

— Сега ще ти обясня. Брат ти, Никита, има фотоапаратура за снимане през нощта. Никита е заминал при годеницата си, а тебе някой те е помолил да дадеш тази апаратура за няколко часа. Нали така? И са ти дали цяла купчина пари. С тези пари гуляеш вече няколко дни. Какво, ще отречеш ли?