Черният списък

ГЛАВА 11.

Цяла нощ не мигнах, мислено пришпорвах часовника, та по-скоро да се съмне. В седем сутринта внимателно, като се постарах да не събудя Татяна, която сладко спеше, се измъкнах от леглото, облякох се и хукнах към пощата, като благодарях на съдбата, че Алик Борзенков имаше телефон във вилата си. Докато купувах жетони и набирах дългия телефонен номер, аз отново и отново връщах в спомените си деня, когато за пръв път поканихме Юра Мазаев да сподели трапезата ни. Юра си бъбреше с кокетиращата Ирочка, а аз — с Татяна. Лиля четеше „Фестивални новини“.

— Татко, кой е този Олег Юшкевич?

— Един киноартист, дъще.

— А какъв е Виктор Бабаян?

— Кинорежисьор. Снима филми.

В „Новините“ имаше десетки и стотици имена, но Лиля, кой знае защо, ме попита само за тези двамата. Защо, знаеше ли какви са останалите? Защо само тези две имена привлякоха вниманието на осемгодишното дете? Имената на двама души, които трагично загинаха в близките два-три дни. Дъщеря ми да не е ясновидка?

Дълго никой не вдигаше телефона и отначало аз дори се уплаших, че Алик е завел всички на езерото от рано сутринта, но после чух в слушалката сънения глас на жена му Кука. Всъщност тя се казваше Людмила, но Алик от самото начало я наричаше Кукла, след него тази дума започна да повтаря и синчето им, но тъй като детската дикция не е твърде добра, се получаваше Кука, тъй че този вариант си остана както в семейството, така и сред техните общи приятели. Кука много се зарадва, че ме чува, защото тя лесно се поддаваше на внушение и напълно споделяше страховете на своя музикален съпруг относно моята безопасност.

— Владинка, всичко с тебе наред ли е? — възбудено се развика тя.

— Естествено. Как се чувства там моята рожба?

— Спи. Да я събудя ли?

— Събуди я, ако обичаш — помолих, изгаряйки от нетърпение.

Ненаситната утроба на автомата гълташе жетоните един след друг, докато Кука будеше Лиля. Най-сетне чух гласчето й:

— Татко?

— Здравей, котенце. Как си?

— Добре.

— Не ти е скучно, нали?

— Не, тук има много книжки.

— Браво, чудесно! Котенце, трябва да си поговорим много сериозно с теб.

— За леля Таня ли?

— Не, не за леля Таня. Спомняш ли си как преди няколко дни на масата, докато обядвахме, ти четеше онова издание — „Фестивални новини“, и ме попита кои са Олег Юшкевич и Виктор Бабаян? Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Защо ме попита точно за тях? Нали там имаше много различни имена? Защо обърна внимание именно на тях? Постарай се да си спомниш, котенце, това е много важно.

— Видях тези имена на листчето.

— На какво листче?

— На дядото.

— На какъв дядо?! — закрещях в слушалката. — Лиля, моля ти се, не си прави шеги с мен! Това е много-много сериозно.