Драконите на изгубената звезда [bg]

— Винаги си ме подценявал — измърмори на отсъстващия Даламар. После дръпна една от нишките и тъканта на магията се разпадна в ръцете му.

Вратата се отвори широко.

Подобно на животворен дъх в устните на удавник, в Кулата нахлу прохладен и свеж въздух, носещ острата миризма на кипариси. Душите в сенките под дърветата като една прекратиха безцелното си блуждаене и със стотици започнаха да обръщат мрачните си очи към постройката. Нито една не тръгна напред. Нито една не направи опит да се приближи. Стояха потрепващо в шепнещия въздух.

— Нямам намерение да използвам магия — каза им Палин. — Със себе си нося само храна и вода. Оставете ме на мира. — Той даде знак на Тасълхоф, но се оказа, че нямаше никакъв смисъл, понеже кендерът вече подскачаше нетърпеливо до него. — Дръж се близо до мен, Тас. Не му е времето да се правиш на изследовател. Не бива да се отделяме един от друг.

— Зная — отвърна развълнувано кендерът. — Все още съм в ариергарда. Накъде точно сме се запътили?

Палин погледна през вратата. Преди години погледът му щеше да премине над каменно стълбище и вътрешен двор. Сега още при първата си стъпка извън Кулата на Върховното чародейство, кракът му щеше да затъне в килим от изсъхнали иглички, който обграждаше постройката като отдавна изпразнен ров. Около кафявия ров имаше стена от кипарисови дървета, чиито надвиснали клони образуваха балдахин. А там, в сенките под дърветата, втренчени в тях, бяха душите на умрелите.

— Трябва да открием път, пътека. Каквото и да е, но да ни изведе от тази гора — каза Палин.

За да подчертае твърдението си, че няма да използва магия, той пъхна ръце в ръкавите си и тръгна право към редицата от дървета. Тас го последва, напълно забравил за ролята си на ариергард, като се опитваше едновременно да върви напред и да гледа назад, което си беше чиста проба подвиг и изискваше доста упражнения, понеже не му се удаваше много добре.

— Престани! — каза през стиснати зъби магьосникът, когато кендерът за втори път се препъна в петите му. Вече приближаваха дърветата. Палин извади едната си ръка, само за да улови Тас и да го обърне в правилната посока. — Върви с лице напред.

— Но аз съм в ариер… — запротестира кендерът, но бе принуден да се прекъсне сам: — О, разбирам. Тревожиш се от онова пред нас.

Мъртвите нямаха тела. Бяха ги изоставили назад като безполезни, ледени черупки, както пеперудите напускат своя пашкул. Някога тези пеперуди навярно бяха летели свободно към очакващата ги крайна цел, каквато и да беше тя, но сега бяха уловени в огромен буркан и бяха принудени да блуждаят в безсмислено лутане, в търсене на пътя за навън.

Толкова много души. Река от души, протичаща между дънерите на кипарисовите дървета; и всяка една беше просто пръска вода в могъщия бързей. Палин с мъка успяваше да ги отдели една от друга. Лицата им прелитаха така бързо. Всичко се сплиташе в трудно отличима маса от ръце, крака и коси, протичаща като прозрачен копринен шлейф. Лицата обаче бяха най-ужасни, понеже до едно се взираха в него с жажда, която го караше да забавя колебливо стъпки. Лекият шепнещ полъх, който погрешно бе взел за вятъра, докосна бузата му. Сред шепота се долавяха думи и това го накара да потрепери.