Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Каква работа имаш в нашия хубав град? — продължи да разпитва той.
— Ами моя си работа, милорд.
— Не си придавай много важност, жено! Това никога не е донесло нещо добро на простите хора! Май ще трябва да те арестувам. По речта те познавам, че си пришълка, а пришълците не са добре дошли в нашето кралство.
— Това обяснява липсата на добри обноски и лошия ти дъх, невъзпитано момче — казах безцеремонно. — Отношенията с цивилизовани хора биха ти повлияли благотворно, колкото и невероятно да изглежда нещо у теб да се промени за добро — въздъхнах. — Това е истинско бреме, но явно неблагодарната задача за твоето превъзпитание се е паднала на мен. Вслушай се в думите ми най-внимателно, недодялан рицарю, и ще разбереш, че съм най-добрата учителка на света. — После съсредоточих Волята си.
Той зяпна насреща ми. Явно никой до този момент не го беше мъмрил за лошите му обноски. После се обърна рязко към войниците, които хихикаха зад гърба му, с намерението да ги скастри.
— Като начало запомни, че щом говоря, ти трябва да ме гледаш в очите и внимателно да слушаш думите ми — рекох студено. Намирах се на няколко метра и видимо нямаше никаква причина за внезапния удар изпод него, който го разклати на седлото. Това обаче беше само началото. Той отново се закрепи върху коня, но очите му леко се изцъклиха.
— Нещо повече — неумолимо продължих аз, — ти трябва да се обръщаш към мен с „милейди“. Ако още веднъж чуя от устата ти да излиза „жено“, ще направя така, че да съжаляваш за това до последния си ден. — Вторият удар го улучи право в лицето и го събори от седлото. Когато се изправи, плюеше кръв и зъби.
— Успях ли да привлека вниманието ти най-сетне, рицарю? — мило го попитах аз. После промърморих под нос „Заспи!“ Очите на благородника и неговите хихикащи войници изведнъж се оцъклиха несвястно. С тънка усмивка препуснах край тях, оставяйки ги да се блещят към празното място, където бях доскоро. Държах ги така около час, а през това време двете с Лейди се бяхме отдалечили на около миля разстояние. Тогава отново се върнах мислено при тях. „Събудете се!“, заповядах им. Те, разбира се, не знаеха, че са били приспани, затова помислиха, че просто съм се изпарила. По-късно научих, че скоро след нашата среща младият грубиян е влязъл в манастир. Неговите войници пък дезертирали и никой не ги е виждал оттогава. Е, мога да съм доволна, че един пример за лоши обноски в херцогство Вакюн беше премахнат.
Во Вакюн се простря отпреде ми в целия си блясък, появявайки се внезапно насред заобикалящия го лес. Неговата прелест спря дъха ми. В живота си не бях виждала по-красив град. Во Астур е също толкова сив и неприветлив, колкото е и Вал Алорн. Во Мимбре пък е целият жълт. Мимбратите го наричат златен, но това не променя факта, че той си е обагрен в обичайния и познат на всички жълт цвят. Во Вакюн също като Тол Хонет беше целият от мрамор. Но докато в Тол Хонет искаха всичко да е огромно и внушително, то във Во Вакюн се стремяха и бяха постигнали съвършената красота. Неговите изящни кули се издигаха към небосклона, бели и блестящи. Слънцето пращаше своята благословия към най-красивия град на света.
Поспрях в гората и смених одеждите си преди да продължа по лъкатушещия към градските порти път. Облякох синя кадифена рокля и къса пелерина в същия цвят, които обикновено слагах при официални случаи на Острова на бурите. След кратък размисъл добавих и сребърна диадема, само за да докажа още веднъж, че обръщението „жено“ наистина не беше подходящо за моята особа.
Пазачите край портите на Во Вакюн бяха цивилни. Аз спокойно влязох в града, а баща ми ме следваше плътно по петите, стараейки се да не изглежда подозрителен.
Годините, прекарани на Острова на бурите, ме бяха научили как да се държа повелително и с достойнство, затова без забавяне бях придружена до голяма зала, където седеше херцогът, обкръжен от почти кралско великолепие.
— Ваша Светлост — поклоних се пред него аз, — крайно наложително е да поговорим на четири очи. Имам да Ви доверя нещо, което никой друг не бива да чуе.
— Това не е прието, лейди… — отвърна той, очаквайки да разбере името ми. Херцогът беше млад и красив мъж с кестенява коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Носеше кадифена пурпурна дреха, наподобяваща кралска одежда. На главата му имаше златна диадема, на която трябваше само малко, за да се превърне в корона.
— Ще разкрия коя съм, едва когато останем насаме, Ваша Светлост — казах настойчиво, намеквайки за опасността да бъдем подслушвани. Арендите обожават заговорите и интригите и херцогът се хвана на примамката. Той стана, предложи ми ръката си и ме поведе към някоя по-уединена зала, където бихме могли да говорим необезпокоявани. Татко се промъкна след нас, преобразен в изпохапана от бълхите хрътка.