Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Дълго не можах да свикна с мисълта, че след всички тези години, прекарани на Острова на бурите, съм се завърнала у дома. В Цитаделата бях в центъра на събитията и постоянно някакъв неотложен въпрос налагаше моята преценка и решение. Честно казано, липсваха ми държавните дела и увереността, че до голяма степен от мен зависи съдбата на цялото кралство. Долината беше толкова отдалечена от острова, че не знаех дори какво се случва там, камо ли да участвам в управлението. Баща ми, който беше много по-прозорлив, отколкото обикновено даваше да се разбере, долови признаците на моето недоволство.
— Имаш ли някаква спешна работа, Поул? — попита ме той една есенна вечер, след като бяхме станали от масата.
— Ами всъщност точно сега нямам никакво неотложно занимание — отвърнах аз, оставяйки настрана медицинския текст, в който се бях задълбочила.
— Май нещо те мъчи, а? — рече, а бялата му коса и брадата блещукаха с рубинени отблясъци на светлината на огъня.
— Като че ли още не мога да свикна, че съм отново тук — признах.
— Случва се понякога — сви рамене той. — На мен често ми е нужна цяла година да се нагодя към живота в Долината, след като дълго съм обикалял по света. Научната работа трябва да е постоянно занимание. Прекъснеш ли веднъж за по-дълго, после пак трябва да започваш отначало. — Той се облегна, загледан замислено в огъня. — Ние сме различни от останалите, Поул, затова няма смисъл да се преструваме на обикновени хора. Нашето призвание не е да управляваме света. За това си има крале и според мен те облекчават много задачата ни. Нашата работа е тук, в Долината. Това, което става по света, не ни засяга особено. Или поне не би трябвало.
— Но ние също обитаваме този свят, татко.
— Не, Поул, или поне не същият свят, в който живеят останалите хора. Нашият свят е светът на първопричините и онази неизбежна верига от събития, която произлиза от тези първопричини откакто Волята на вселената е била разделена на две. Нашата основна задача е да разпознаем и ако сме в състояние да повлияем върху определени епизоди от историята, които на пръв поглед са толкова незначителни, че никой обикновен човек не би им обърнал внимание. — Той помълча известно време. — Върху какво работиш в момента?
— Изучавам едни медицински текстове.
— Защо? Хората така или иначе ще умират, колкото и да се опитваш да го предотвратиш. Ако избегнат някоя болест, то нещо друго ще ги довърши.
— Става дума за нашите приятели и семейството ни, татко!
Той въздъхна.
— Да, знам, че е така. Това обаче не променя нищо. Те са смъртни, а ние — не. Поне засега. Откажи се от това занимание, Поул, и се залови сериозно за работа. Ето върху това — той ми подаде дебел и тежък свитък. — Това е твоето копие от Кодекса на Мрин. Започни да го изучаваш, колкото се може по-скоро. Ще те изпитам по него.
— О, татко, дръж се сериозно.
— Говоря съвсем сериозно. Това, което успееш да извлечеш като познание от този ръкопис, може да подскаже съдбата на света далеч напред във времето.
— И какво по-точно?
— Не зная със сигурност. Може да е свършекът на света, а може би и идването на онзи, който ще го спаси. — Той ме погледна загадъчно. — Оставям те да се наслаждаваш на работата си, Поул — рече и отново потъна в своето копие от бълнуванията на идиота от бреговете на река Мрин.
През следващия половин век двамата с баща ми често навестявахме Острова на бурите. Обикновено това ставаше, когато се свикваше Съветът на алорните. В Черек, Драсния и Алгария вече имаше нови крале, но ние с баща ми не ги чувствахме така близки, както беше с Мечото рамо, Бичия врат и Леката стъпка. Поради продължителните периоди, през които не виждах Даран и Кеймиън, аз всеки път забелязвах отчетливите следи на стареенето по техните лица.
Баща ми намеква нещо по този въпрос, но мисля, че той би трябвало да бъде изяснен много по-задълбочено и внимателно. Тъй като нашата съдба беше необикновена, ние постепенно трябваше да се нагаждаме към нея. Когато любимите ни хора започваха да стареят, ние се стремяхме постепенно да се отдръпнем от тях. Иначе със сигурност бихме полудели от скръб. Нескончаемата мъка от загубата на близките може да помрачи човешкия разум. Ние не сме лишени от нормалните човешки чувства, но освен това сме натоварени с много отговорни задължения. Наблюдавайки как Даран и Кеймиън постепенно се превръщат в своенравни и свадливи старчета, си дадох сметка, че те скоро ще ни напуснат и аз не мога с нищо да предотвратя това. В такива случаи Долината ни служеше за убежище — място, където бихме могли да се преборим с мъката. Дървото също безкрайно ни помагаше в това.