Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Набезите продължиха няколко века, докато най-накрая, някъде по средата на XXVI век, Ран Борун I изтегли своите затлъстели и мързеливи легионери обратно в гарнизоните им и заповяда сами да си изкарват прехраната. Ние с баща ми и моите чичовци не обръщахме особено внимание на стълкновенията между толнедранци и череки, а продължавахме да се борим с Кодекса на Мрин. Вниманието ни обаче тутакси се изостри, когато Ктучик взе да праща все повече и по-многобройни орди от мурги надолу към Източното укрепление в Алгария. Техните нападения имаха две основни цели. Ктучик искаше да провери защитната система на алгарите, но освен това целеше да осигури своите воини с по-добри коне. Понитата на мургите бяха на ръст колкото едри кучета, а алгарските жребци нямаха равни на себе си по бързина и издръжливост. Когато загубите на Ктучик надминаха и най-мрачните му очаквания, набезите бяха почти прекратени.
В Арендия продължаваше нескончаемата гражданска война. Тримата воюващи херцози маневрираха, заговорничеха и образуваха временни съюзи, които много често се разтрогваха насред битката. Смутовете в Арендия ме принудиха да прекратя уединението си в Долината и отново ме върнаха към света на смъртните.
В действителност моето пътешествие из Арендия започна през 2312 година. Една нощ тъкмо бях успяла да заспя, въпреки гръмкото хъркане на баща ми, когато се сепнах внезапно от странното чувство, че някой ме наблюдава. Огледах се наоколо и забелязах призрачния силует на бяла сова, блещукащ на лунната светлина върху перваза на прозореца. Беше мама. „Поулгара — твърдо рече тя, — най-добре си събери вещите за път. Заминаващ за Во Вакюн.“
„Защо пък точно за там?“
„Ктучик мъти някакви неприятности в Арендия.“
„Арендите не се нуждаят от външна помощ, майко. Те и сами могат да си забъркат достатъчно неприятности.“
„Този път нещата са по-сериозни, Поул. Ктучик е разпратил свои шпиони, които се представят за толнедрански търговци из трите херцогства. Те измислят най-различни истории, за да убедят херцозите, че Ран Ворду им предлага съюз, но самият Ран Ворду изобщо не подозира за това. Ако замисълът на Ктучик проработи, със сигурност между Арендия и Толнедра ще избухне война. Васитският херцог е най-интелигентен от тримата, затова върви във Во Вакюн, разбери какво става и сложи края на заговора. Учителя разчита на тебе, Поул.“
„Тръгвам на мига, майко“ — обещах й аз.
На сутринта започнах да стягам багажа си.
— Заминаваш ли, Поул? — меко попита татко. — Да не би да съм ти казал нещо накриво?
— Трябва да уредя нещо в Арендия, татко.
— Така ли? И какво е то?
— Не е твоя работа, старче — отвърнах. — Трябва ми кон, ще ми помогнеш ли?
— Гледай сега тук, Поул…
— Остави това, и сама ще си направя кон.
— Държа да знам какво се каниш да правиш в Арендия, Поул.
— Да искаш и да получиш са две различни неща, татко. Учителя ми каза да уредя един въпрос в Арендия. Знам пътя до там, затова не е нужно да ме придружаваш. А сега ще отидеш ли при алгарите да ми набавиш кон или сама да се погрижа за това?
Той изломоти нещо неразбрано, но още преди обед пред кулата ме чакаше оседлана една кестенява кобила на име Лейди. Тя не беше толкова висока като Барон, но и с нея се разбирах добре.
Беше късно следобед, когато усетих познатата тръпка, че баща ми е наблизо. Следваше ме на няколко мили. Всъщност до този момент се чудех какво го е задържало.
Яздих чак до източните покрайнини на Улголенд, а после прекосих сендарските планини на васитска територия. През цялото време баща ми ме следваше като сянка, променяйки формата си на всеки няколко часа.
Прекосих горното течение на река Камаар и навлязох в обширния лес на Северна Арендия. Не след дълго се натъкнах на васитски патрул под командата на видимо неопитен млад благородник, който при това имаше проблеми със стойката.
— Стой, жено! — надуто изкомандва той, когато неговите хора изскочиха из храсталака.
„Жено!“ Явно отношенията ни с този млад мъж не започваха добре.
— Накъде си тръгнала? — попита нахално началникът.
— Към Во Вакюн, милорд — отвърнах любезно.
(Държа всички вие да оцените и да се възхитите на почти нечовешкото самообладание, което проявих по време на този инцидент. Дори не се опитах да го превърна в жабок! Е, поне не обмислих сериозно този вариант.)