Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
17 декември 1980
Вече година откакто съм в Москва. Свикнах доста с нея и опознах много от лицата й — и добрите, и лошите. Разбира се, добрите са далеч повече. Лошите са еднакви за всички и произхождат от системата. За тях дори не ми се мисли. И да ти ги описвам, какво значение ще има това за тебе? Не че хубавите страни имат, но след като си на по-добро място, защо да те занимавам с глупости?
Със Светлана сме все още само близки приятели, без да сме се докоснали дори. Усещам, че не би имала нищо против да го направим, но аз пък чувствам, че не бива. Не че не искам. Тя е хубава — типична рускиня, с руси коси и синьо-зелени очи като твоите. Ти, татко, имаш славянски тип лице, а моето е друго. Взел съм от чертите на мама и съм се омешал. Нямам самочувствието на хубав мъж, но другите ме намират за такъв. Андро дори се шегува, че в Ровно съм щял да имам опашка от кандидатки.
Внимавам със Светлана, тъй като тя е много умно и деликатно момиче. Амбициозна е също така и желае на всяка цена да стане концертираща пианистка. Свири с часове и това ми харесва. Въпреки заетостта си, обаче, намира време за всичко. Обича да ме води на различни места в Москва, които сам никога не бих забелязал. Обиколили сме доста музеи, галерии, театри, паркове и забележителности, а в този град те са толкова много, че и четирите години следване няма да ми стигнат, за да ги разгледам всичките. Няма да ти ги описвам, тъй като ще ми трябват дни. Каквото окото види и сто думи не могат да го опишат, нали така си ми казвал!
За Загорск, обаче, не мога да не ти разкажа, тъй като именно това се оказа мястото от съня ми. Загорск е град на 50–60 км северно от Москва, където се намира Сергиево-Троицката лавра. Тук е седалището на всерусийския патриарх. Излишно е да ти казвам какво е отношението на властта към религията и към църквите въобще. Същото като у нас — „опиум за народа“. Като цитирах Маркс, та се досетих: Светлана ненавижда марксизмо-ленинизма и тайно презира болшевишката власт. Не го афишира, разбира се, но не й пука. Личи й, че е със здрав корен. Тя не обича и Фройд (помниш, че ти писах за него, още когато Джоката ми обясняваше как подсъзнателно съм искал да те убия) и това я прави някак симпатична в моите очи. Дядо й, лекарят, бил обичал да казва: „Маркс е икономически материалист, а Фройд сексуален материалист. Какво може да очакваш от евреи — все материалисти!“ Не че Светлето е антисемит, разбери ме правилно; там, горе всички сте еднакви, нали така? Моят преподавател Вадим Давидов обича да се шегува, че евреите трябва да бъдат мразени не повече от абсолютно необходимото. На мене ми е все едно. Знаеш в каква махала съм израснал и не мога да мразя другия. Евреите са ми симпатични, тъй като ги намирам много сродни с нас — талантливи, умни, находчиви и мързеливи. Споделих го със Светлана, а тя ми отговори: „Мислиш така, тъй като не си им сърбал попарата!“ Не й казах, че Самуел ми е измислил прякора Жаба.
Именно Светла настоя да ме заведе в Загорск, въпреки студа. Искаше да ми покаже сърцето на руското православие. Сергиево-Троицката лавра е част от така нареченото „Золотое колцьо“ — верига от десетина православни манастира. Защо ли хората сравняват всичко хубаво със златото, пък обвиняват само евреите, че са сребролюбци? Не го казах на Светлана, разбира се. „Имеется хас!“
Да, мили мой отче, манастирът от съня ми бе точно тази лавра: и събора с типичните пет сини кубета-луковици с жълти звездички по тях, и изящната барокова камбанария срещу старата каменна църква, в която има икони на Андрей Рубльов. Въобще, изживях истинско дежа вю! Дори студът и снегът бяха същите. Как е възможно да са толкова еднакви и образите от съня ми, и тези от действителния свят? Нима съм живял преди и съм идвал тук в други години и в друго тяло? Не знам за останалите хора как е, но за мене прераждането вече е по-скоро съществуващо явление, отколкото представа за подтискане на страха от смъртта.
Влязохме в малката църква срещу камбанарията. Не можеш да си представиш, скъпи татко, колко хора имаше вътре! Едва си пробихме път, за да запалим по свещица. Като се огледах, осъзнах две неща, почти не видях мъже — освен чужденци и туристи, а само жени. Те бяха предимно забрадени в басмени кърпи старици, които плачеха и се кръстеха в невиждана отдаденост на Господ Бог. Другото, което ме порази, беше топлината в тая църква. Никъде не видях да гори печка — щеше да е опасно при толкова посетители. И тази топлина не беше само телесното излъчване на множеството, а някаква ведра и сияйна топлота, без следа от каквато и да е неприятна човешка миризма, която неизбежно усещаш във всеки голям руски магазин.