Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Татко, като ти пиша така за моето следване в Москва, аз се сещам че ти никога не успя да излезеш от България. Ако на мене ми се отдаде възможността да пътувам, ще ти разказвам за всичко, което съм видял или, по-скоро, как съм го усетил. Искам да те успокоя, че тук хората изобщо не могат да напускат селищата си без специално разрешение от милицията. Не повярвах, като го разбрах! Въобще, не е лесно да се живее в Русия. Но пък какви широки души са иначе. Е, често накрая превръщат всичко в едно голямо мазало, ала са толкова сърдечни и чувствителни, че понякога стигат до пристъпи на лудост. Но не търпят да им противоречиш много-много. Почнеш ли да спориш, значи трябва да си готов да стигнеш до неподозирани дълбочини и израждания на спора. Често ставам свидетел на това, когато слушам Юра и Андро. Добре че руският ми още не е добър, пък и не съм от приказливите.
Иначе свиренето върви. Преподавателят ми е отличен педагог и направо е истинско удоволствие да се работи с него. Казва се Вадим Хаимов Мошиянов и е бил близък приятел на самия Ростропович. Често обича да го споменава, но под сурдинка. Друг път ще ти пиша защо. „Запомни, че Мстислав Леополдович е човек с характер и от нищо не се бои. Ако искаш да бъдеш като него, изгради първо характера си!“ Така редовно ме съветва Вадим Хаимов. И той е евреин като моя някогашен другар от махалата Самуел.
Тати, казвал съм ти, още докато беше жив, че ми викаха жаба, нали? Е, Самуел ми го измисли. Разказах веднъж на Юра при какви обстоятелства се роди този прякор, а той щеше да се спука от смях. Сега понякога на шега ми казва Лягушкин, от руската дума за жаба — „лягушка“. И на руски звучи обидно, нали? Предупредих го да внимава.
6 февруари 1980
Сега, скъпи татко, ще ти пиша някои неща, които са малко по така! Споменах ти за Ростропович. Трябва да знаеш, че той е невъзвращенец. Избягал е от СССР заедно с жена си Галина през 1974 — годината, когато ти почина. Сега е враг на системата. Впрочем, тук интелигентните хора едва издържат, но търпят и се борят кой как може. Има хора, които са наречени дисиденти. Те не искат социализма. Пращат ги по лагери. Много от хората не искат да живеят тук по такъв начин и се опитват да избягат на Запад. Някои успяват. Които не могат, търпят и пият. Нас, българите, ни водят за сателит на Съюза, дори се шегуват, че сме неговата седемнадесета република. Иначе много обичат България. Нали са ни освободили, а ние от признателност им викаме „братушки“. Позволявам си да те занимавам с тия глупости, тъй като много трябва да се внимава къде и какво говориш, за да не те върнат в родната страна. Един поляк, Владислав, вече го изгониха, тъй като говореше, че Хитлер и Сталин си били поделили Полша. Представяш ли си! За такива думи не прощават! Но, както пишеше па портала в казармата: До тук по служебни въпроси! Повече няма да те занимавам с подобни неща, защото, ако някой намери този дневник, мога сериозно да загазя. Знай, че Москва не е това, което виждаш по улиците!
11 май 1980
Отче мой, Запознах се със Светлана. Няколко дни преди това, обаче, я сънувах. Любимата ми Ка също се появи! Бях я забравил вече, тъй като отдавна не я бях виждал — цяла година и нещо, още от казармата. Татко, аз не ти писах за войниклъка, тъй като нямаше нищо смислено за тия две години в него, освен фатмашките дивотии, с които се разсмивахме. Слава на Господ, че служех в музикална рота, та ни юркаха по-малко и вършехме нещо човешко, все пак. За мене казармата е най-голямата загуба на време, изобщо не се възмъжава, а напротив — оскотява се! Мислиш само за спане, ядене и — извинявай! — ебане! Представям си на теб, горкия, какво ти е било, след като си служил цели три години! Но да се върна към съня.
Вървя аз в някакъв руски манастир, чийто огромен събор с бели стени и сини кубета на звезди се издига край мене. Стигам до една висока барокова камбанария и се спирам, за да я разгледам, тъй като е много красива. Най-отгоре, между колоните с богати орнаменти се показва някакво непознато женско лице, но като се вглеждам по-добре, разбирам, че това е моята познайница Ка — със зеленото си кожа, изпъкналите си очи и черната си, опита по тялото, копринена рокля без ръкави. Навън е адски студ, всичко е замръзнало, а дърветата са отрупани със скреж. Прехвърча ситен и сух сняг, който премрежва погледа ми и Ка вече се изгубва от него. След миг тя вече е до мене и ме пита: „Искаш ли да се разходим?“ Аз се изплашвам и се дърпам, но зад мене е легнала гигантската жаба с очи като глобуси и ми се усмихва любезно. Едва не я настъпвам и се събуждам.