Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Раджаста бавно повдигна ръка — жестът му бе огледално повторение на жеста на Микон. Сега двамата стояха един срещу друг, поставили ръце на раменете си.
— Микон! — каза той рязко. — Какво можем да направим?
Сгърчените ръце на атланта леко се отпуснаха и паднаха от раменете на Раджаста.
— Ти искаш да ми помогнеш? — попита той с кратък, почти детски глас. — Но това означава…
— Не ми обяснявай какво означава — каза Раджаста. Гласът му трепереше едва забележимо, — Решил съм да ти помогна.
Микон си пое дълбоко дъх; слаба розовина отново плъзна по мъртвешки бледото му лице.
— Да — каза той с по-уверен тон, — да, нямаме много време…
2.
Микон стигна опипом до сандъка, където пазеше личните си вещи, отвори го, извади наметало от странна, подобна на метал, но много гъвкава материя и незабавно го сложи на раменете си. Следващият предмет, който извади, беше меч, увити много фина, почти прозрачна тъкан. Постави го до себе си и продължи да рови из сандъка, като мърмореше нещо на родния си език. Най-сетне извади малък бронзов гонг и веднага го подаде на Раджаста, но го предупреди изрично, че гонгът не бива да докосва нито пода, нито стените.
Междувременно ужасното песнопение набираше сили и се носеше на вълни — ту високо, ту по-тихо, с все същите плачевни извивки и груби, дивашки хрипове — болезнено натрапчиво повторение на звуци, което се блъскаше в мозъка и ги разтърсваща до кости. Раджаста стоеше неподвижно и държеше гонга. Опитваше се да затвори слуха и съзнанието си за външни звуци, съсредоточил цялото си внимание върху Микон, който отново се бе навел над сандъка.
Най-сетне принцът престана да мърмори гневно — вместо това извади с въздишка на облекчение последния предмет, който му беше необходим — малък бронзов мангал, украсен с фигурки, който бяха изковани и преплетени така фино, че създаваха илюзията, че се движат. След миг Раджаста разбра, че символизират духовете на огъня.
Микон се изправи внимателно, пестейки движенията си. В ръката си държеше меча, все така увит в тънкия плат.
— Раджаста — каза гой, — подай ми гонга.
Жрецът се подчини и Микон продължи:
— Постави мангала в самия център на стаята и наклада в него огън — с клонки от бор, кипарис и тис!
Говореше точно и кратко, като че ли повтаряйте добре заучен урок.
Раджаста пропъди обзелите го колебания и се зае да изпълнява това, което му бе възложено. Микон отново отиде при прозореца и постави меча върху малката масичка, до статуетката на Мар-Инаби. Когато разви фината тъкан, Раджаста видя пищно гравираното острие и обсипаната със скъпоценности дръжка на церемониалното оръжие. Микон стисна здраво дръжката, застана с лице към прозореца и отново се заслуша напрегнато. Виждаше се ясно, че отчаяно събира сили; в пристъп на съчувствие жрецът постави внимателно ръка върху сключените му ръце.
Микон трепна нетърпеливо.
— Готов ли е мангалът?
Жрецът преглътна укора и се наведи над мангала; скоро клонките пламнаха и Раджаста хвърли няколко зрънца ароматен тамян върху слабите пламъчета. Облаци от бял дим се понесоха към тавана; тлеещата жарава, приличаше на множество малки, червеникави очи, които ги наблюдаваха мрачно През белия дим.
— Готово — каза Раджаста и в същия миг гласовете са надигнаха като вълна, която заплашваше да ги залее — като изключим ужасната песен, дареше абсолютна тишиша — като че ли живият пулс на земята бе притихнал и сега биеше бавно и тежко.
Неочаквано принцът на Атлантида се обърна и закрачи съм средата на стаята. Цялата му фигура излъчваше величие, което Раджаста не бе забелязвал досега. Микон постави върха на церемониалния меч върху металния обръч около мангала и отново се обърна встрани, така че да вижда прозореца. Без да отделя острието на меча от ръба на мангала, Микон издигна високо гонга с другата си ръка и ароматният дим веднага се насочи към него, както метални стружки политат към магнит.
— Раджаста! — каза повелително Микон. — Стой до мен Е ме дръж с ръка през раменете — жрецът на Светлината се подчини незабавно, но Микон трепна неволно от болка. — По-полека, братко! Добре. А сега… — той бавно си пое дъх, — ще чакаме.