Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Наруши го Риведа, като проговори сурово:
— Няма да намеря покои, докато не открия виновника за това!
Микон тежко се изправи на крака.
— Това, което казах, е самата истина — нападението е било насочено срещу мен, но най-вече към детето, което ще ме наследи. Самият аз вече не съм кой знае какъв прицел за омразата.
Риведа се позасмя иронично.
— Де да знаех, че е тъй преди малко — когато самите небесни сили ти се притекоха на помощ! — Сивият маг добави: — Защо продължаваш да не ми вярваш?
Ми кон отвърна остро:
— Отчасти и ти имаш вина. Вярно, изложил си Деорис на опасност, без да го съзнаваш, но все лак…
Риведа избухна. Дълго потисканата ярост преля и той извика:
— Аз ли съм виновен? Ако ти бе преглътнал навреме проклетата си гордост и бе свидетелствал против тези изчадия, отдавна щяха да бъдат бичувани до смърт, и това нещастие нямаше да се случа! Аз наистина ще прочистя злото в моя орден от корен, господарю на Ахтарат! И то вече не заради теб, дори не и за да запазя собственото си име неопетнено и без това не се радвам на кой знае каква слава! Ще го сторя за доброто на ордена… — той внезапно осъзна, че вика, и снижи гласа си — Този, който позволява съществуването на черна магия е по-виновен от човека, който я практикува. Хората могат да грешат от незнание и лудост — но какво да кажем за мъдреца, посветения, обрекъл живота си на пътя към Светлината, който е толкова милостив към грешните, че отказва да защити невинните — от страх да не навреди на тези, които са продали душите си на Мрака! Ако такъв е пътят на Светлината, нека тогава ни обвие Мрак! — Риведа погледна към полуприпадналия Микон и гневът му стихна. Той постави ръка върху слабото рамо на принца и продължи сериозно: — Господари на Ахтарат, кълна се, ще разбера кой е виновникът, дори това да ми струва живота.
Микон проговори с внезапно изтънял от крайно изтощение глас:
— Не търси много надалеч, Риведа! И без това си прекалено дълбоко въвлечен… грижи се за себе си, защото рискуваш повече от живота си!
Смехът на Риведа прозвуча грозно и невесело:
— Запази за себе си своите пророчества и прокоби, принце! Аз обичам живота не по-малко от всеки друг, но съм длъжен на намеря виновниците а да предприема необходимото, за да предотвратя друг такъв… случай. Деорис също трябва да бъде защитавана — и считам за мое право да я закрилям, също така както ти закрилят Домарис.
Деорис попита бързо и тихо:
— Какво искаш да кажеш?
Риведа сви рамене.
— Нищо особено. Но може би пророческите ти способности са заразни, защото виждам, че моята карма е отражение на твоята — той се вгледа в Микон с широко отворени, мрачни очи. — Сам не зная защо казах това. Но имай предвид едно — няма да ми попречиш да накажа престъпниците!
Микон въздъхна, слабите му ръце потрепнаха леко.
— Не, няма да ти попреча — прошепна той. — Това също е карма.
Петнадесета глава
СЕМЕНАТА НА ГРЕХА
1.
Само при много особени обстоятелства или в случай на смърт допускаха мъже в храма на Каратра: но обстоятелствата този път бяха достатъчно особени, така че след кратък размисъл майка Изоуда се съгласи да отведе Микон до терасата на покрива — там Домарис си почиваше на хлад, след като всички се бяха успокоили, че няма опасност детето да се роди преждевременно.
— Не бива да оставаш при нея дълго — предупреди старата жрица и ги остави сами.
Микон почака, докато стъпките й заглъхнаха надолу по стъпалата, после се обърна към Домарис с шеговита строгост, за да прикрие тревогата ей:
— Добре ни изплаши за нищо!
Бледа усмивка се плъзна по устните на Домарис.
— Сърди се на сина си, Микон, не на майка му! Вече се държи като господар на всички около себе си!
— То си с така — отбеляза Микон и седна до нея, после попита: — Деорис идвала ли с при теб?
Домарис отвърна поглед.
— Да…
Микон хвана ръката й и прошепна нежно:
— Не бъди злопаметна, Цвете на огъня. Детето ни не пострада, а Деорис е също толкова невинна, колкото си и ти самата!
— Знам, но… нашият син ни е толкова скъп! — прошепна Домарис и изведнъж избухна неудържимо: — Този проклет Риведа!
— Домарис! — учудено я упрекна Микон и покри с ръка устните й. Тя целуна дланта му и той се усмихна, но продължи — Риведа не е знаел нищо. Единствената му вина е, че не е подозирал близостта на злото. — Той докосна нежно очите и със слабите си пръсти, — Не бива да плачеш, скъпа, — ръката му се поколеба и той попита несигурно: — Мога ли…