Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
Осемнадесет милиона. Е, и така може. Съвсем прилична сума.
— Ах, тези журналисти! — врътвам очи съчувствено.
— „Ърл Грей“ или обикновен — пита Сузи, ставайки.
— „Ърл Грей“ — отговарям, макар всъщност да съм свикнала и да предпочитам обикновения. Ама пък вече трябва да започна да имам по-изтънчени предпочитания, нали така? Ами да, щом като ще ставам гадже на човек на име Таркуин Клийт-Стюарт.
Ребека Клийт-Стюарт.
Беки Клийт-Стюарт.
„Здравейте. На телефона е Ребека Клийт-Стюарт. Да, съпругата на Таркуин. Двамата се срещнахме в… Да, точно така, бях в тоалетна «Шанел». Предположението ви е съвършено правилно!“
— Впрочем — слизам на земята, — Таркуин каза ли къде ще ме чака?
— О, щял да мине да те вземе — отговаря Сузи.
Ами да, разбира се, че ще мине да ме вземе. Петнадесетият най-богат ерген във Великобритания няма да ти чукне среща на спирката на метрото, нали така? Някак си не върви да ти каже: „Ще се видим под часовника на гара Ватерло.“ Не, той идва и те взема.
О, Боже, това е! ТОВА Е! Моят нов живот най-сетне започва!
Никога през живота си не съм отделяла толкова много време, за да се приготвя за среща с момче. Абсолютно никога! Целият процес стартира в осем сутринта в събота, когато отварям гардероба си и с ужас установявам, че нямам нищо, ама нищо-нищичко, което да облека за срещата — и приключва в седем и половина вечерта, когато мацвам втори пласт спирала върху миглите си, напръсквам се с „Коко Шанел“ и влизам в дневната, за да чуя присъдата на Сузи.
— Уау!! — възкликва тя, като вдига поглед от рамката, която облепва с износен дънков плат. — Изглеждаш… адски потресаващо!
И да си призная, съгласна съм с нея. Облечена съм цялата в черно — ама не какво да е черно, а онова изтънчено и скъпо черно, което е толкова наситено и меко, че сякаш поглъща светлината. Изящна проста рокля без ръкави от „Уистълс“. Обувки на висок ток — най-доброто, което се предлага в „Джими Чуус“. И потресаващи обеци от нешлифован аметист. Само, моля, не ме питайте колко струва всичко! Цените нямат абсолютно никакво значение. Защото с това пазаруване аз всъщност направих инвестиция. Най-сериозната инвестиция в живота ми.
Цял ден не съм хапвала нито залък, така че сега съм тъничка и лека като перце. И поне този път косата ми — както никога — е с идеална форма. Изглеждам… е, никога през живота си не съм изглеждала по-добре.
Но, разбира се, външният вид е само част от цялото, нали така? Ето защо като се прибирах по обяд след пазаруването, специално се погрижих да мина през „Уотърстоун“, откъдето си купих една книга за Вагнер. Четох я през целия следобед, докато чаках да изсъхне лакът на ноктите ми. Дори си дадох труда да запаметя някои по-кратички пасажи, които тази вечер да подхвърлям мимоходом, докато си говорим.
Нямам ни най-малка представа по какво друго си пада Таркуин. Все едно, Вагнер би трябвало да свърши работа като отправна точка на разговора. Пък и се надявам Таркуин да ме заведе в някой наистина луксозен ресторант с джазбанда, където през повечето време да танцуваме прегърнати, така че да не се налага да говорим много-много.
На вратата се звънва и това леко ме стряска. Да си призная, сърцето ми доста се е разтупкало от нервно напрежение. Но в същото време съм и някак особено спокойна. Ето, това е то! Сега започва моят нов мултимилионен живот. Пукни се от яд, Люк Брандън!
— Аз ще отворя — подхвърля Сузи с широка усмивка и изчезва в антрето. След миг я чувам да възкликва въодушевено:
— Тарки!
— Сузи!
Поглеждам се в огледалото, поемам си дълбоко дъх и се извръщам към вратата на дневната точно когато Таркуин се появява на прага й. Все така кльощав и дребноглав както винаги. И пак е облечен в един от прословутите си древни и налудничаво демодирани костюми. Странно обаче, сега това някак си не ми прави впечатление. Всъщност, дори би могло да се каже, че изобщо не забелязвам как изглежда. Просто го зяпам. Зяпам го, зяпам го, неспособна и думичка да кажа, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: „Двадесет и пет милиона лири стерлинги.“
„Двадесет и пет милиона лири стерлинги.“ Една от онези мисли, от които ти се замайва главата и ти прималява под лъжичката — все едно че си на виенското колело в увеселителния парк. Изведнъж ми се приисква да затърча из стаята, да размахвам ръце, да крещя „Двадесет и пет милиона! Двадесет и пет милиона!“ и да хвърлям с шепи банкноти във въздуха, сякаш съм в холивудски филм.
Ама не го правя. Естествено, че не го правя. Само казвам:
— Здрасти, Таркуин.
И му се усмихвам ослепително.
— Здрасти, Беки — отвръща ми той, и добавя: — Прекрасно изглеждаш.