Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
В главата ми изплува сияйната картина на сватбата ни. Облечена съм в прелестна рокля, дело на прочут дизайнер. Мама и татко гледат гордо. И никога повече няма да имаме финансови проблеми. НИКОГА. Петнадесетият най-богат човек във Великобритания! Къща в Белгравия. Мисиз Таркуин Клейт-Стюарт. При тази мисъл буквално ми прималява от нетърпеливо желание.
О, Боже, всичко това може да бъде мое! МОЖЕ да бъде мое!
Усмихвам се колкото се може по-топло на Таркуин, който се поколебава миг-два, после на свой ред също ми се усмихва. Уф, слава Богу, не съм скапала нещата. Все още имам шанс. Сега трябва само да открием, че сме напълно сродни души, с изключително много общи неща помежду ни.
— Страхотно харесвам… — започвам аз.
— Искаш ли… — подема и Таркуин.
И двамата сме заговорили едновременно.
— Извинявай — казвам. — Продължи.
— Не, ТИ продължи — настоява Таркуин.
— О, ами… само исках пак да ти кажа колко много ми харесва картината, която подарихте на Сузи. — Е, няма лошо отново да му направя комплимент за вкуса, нали така? — Обожавам конете — добавям за подсилване на ефекта.
— В такъв случай някой път можем да излезем да пояздим заедно — казва Таркуин. — Знам една конюшня с много добри коне близо до Хайд Парк. Е, разбира се, не са чак толкова добри, колкото тези в имението, но…
— Прекрасна идея! — възкликвам уж ентусиазирано. — Ще бъде страхотно!
А, не! Няма начин! За нищо на света няма да се кача на кон! Пък било то и на някой от не чак толкова добрите коне в Хайд Парк. Но все едно, няма проблем. Спокойно можем да си правим планове за съвместна езда, пък като му дойде времето, ще кажа, че съм си изкълчила крака или нещо подобно.
— А кучета обичаш ли? — пита Таркуин.
— Обожавам ги — отвръщам съвършено убедително.
Което донякъде си е чиста истина. Е, не че някога бих си взела куче в къщата — прекалено много грижи се искат, пък и тези косми навсякъде… Но обичам да гледам тичащите из парка лабрадори. А също и играещите в тревата малки кученца. Такива ми ти работи.
Потъваме в мълчание. За да запълня паузата, отпивам от шампанското си.
— Харесваш ли „Жителите на Ийст Енд“? — питам най-сетне. — Или си падаш по-скоро по „Спешно отделение“?
— Боя се, че не съм гледал нито една серия от който и да било от тях — казва Таркуин с извинителен той. — Но сигурно и двата сериала са интересни.
— Е… все едно — отговарям. — Понякога са наистина много интересни, друг път… — свивам неопределено рамене и се усмихвам вяло на Таркуин. — Знаеш как е.
— Абсолютно! — възкликва той така ентусиазирано, сякаш съм казала нещо безкрайно интересно.
Отново настъпва мъчителна пауза. Разговорът определено буксува.
— Има ли добри магазини там, където живеещ в Шотландия? — питам най-сетне.
Таркуин прави физиономия.
— Нямам представа. Влизам в магазин само в краен случай.
— О, разбирам — отговарям и отпивам голяма глътка шампанско. — Исках да кажа, че аз… също мразя магазините. НЕНАВИЖДАМ Да пазарувам.
— Така ли? — възкликва Таркуин безкрайно изненадано. — Мислех, че всички жени обичат да пазаруват.
— Не и аз! — казвам. — Предпочитам по-скоро да… да изляза сред природата и да… да яздя насам-натам. А след мен да тичат две-три кучета.
— Чудесно — отговаря Таркуин и ми отправя широка усмивка. — Ще трябва да го направим някой път.
Така вече е по-добре! Общи интереси. Съвместни планове.
Добре де, може и да не съм съвсем искрена. Но какво от това, че в момента изобщо нямам точно такива интереси? Бих могла за в бъдеще да имам, нали така? МОГА да имам! Ако е чак толкова наложително да си падам по коне и кучета, какво пък — лесно мога да се накарам да ги заобичам, нали така?
— Или… или да послушаме заедно Вагнер, естествено — вметвам мимоходом.
Ха! Гениално!
— Наистина ли харесваш Вагнер? — пита Таркуин. — Не всеки го слуша.
— Обожавам Вагнер — бързам да подсиля ефекта. — Той е любимият ми композитор. — Дотук добре, ами после? Какво се казваше в онази книга? — Обичам… ъъъ… преплитането на импозантни мелодични елементи в неговата прелюдия.
— В прелюдията към какво? — пита Таркуин живо заинтересуван.
Мамка му! Че колко ли прелюдии има?! Отпивам от шампанското си, като се старая да печеля време и отчаяно се мъча да си припомня още нещо от книгата. В главата ми обаче се върти само „Рихард Вагнер е роден в Лайпциг“.