Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
— Благодаря — изпърхвам е клепки и свенливо свеждам очи към роклята си.
— Ще пийнете ли по чашка преди тръгване? — пита Сузи, като ни гледа развълнувано и обичливо, сякаш ми е майка и най-популярното момче в училище е дошло да ме вземе за абитуриентския бал.
— Ъъъ… не, май е по-добре да тръгваме — казва Таркуин, като ме гледа в очите. — Ти как смяташ, Беки?
— Абсолютно — отговарям. — Да тръгваме.
Четиринадесет
На улицата ни чака такси с пухтящ мотор, в което Таркуин побързва да ме напъха. Да си призная, леко съм разочарована, че не е лимузина с униформен шофьор, но пък… няма значение, и това е доста шик — един от най-богатите ергени на Великобритания ме отвлича с такси към… Къде ли всъщност ще ме заведе? В някое баровско заведение, то е ясно, но къде по-точно? Дали в „Савой“? Или може би в „Клериджс“? Или пък да потанцуваме в „Анабел“? Таркуин все още не ми е казал къде отиваме.
О, Боже, ами ако ме заведе в някой от онези свръхизтънчени и налудничави ресторанти, където всичко се сервира под сребърни похлупаци, около чинията ти се мъдрят милион ножове и вилици, а надутите зализани келнери се въртят като лешояди наоколо и само чакат да сгафиш, за да те изгледат презрително? Добре де, няма страшно. Само без паника!! Всичко ще е наред, стига да запазя хладнокръвие и да не забравям правилата. Точно така. Та какви бяха правилата значи? Прибори: започваш от най-крайните и оттам насетне караш поред навътре. Хляб: хлебчето не се реже и не се маже цяла филийка; отчупваш си залче по залче и всяко мажеш индивидуално. Кетчуп: при никакви обстоятелства, за нищо на света не бива да искаш да ти донесат кетчуп!
Добре де, ами ако ми сервират омар? Никога през живота си не съм яла омар. Мамка му! В подобно заведение няма начин да не ми сервират омар, нали така? И аз няма да знам какво да го правя и ще изпадна в адски неудобно положение. О, Боже, защо никога не съм яла омар? ЗАЩО!?! За всичко са виновни родителите ми! Трябвало е още от най-крехка детска възраст да ме водят по префърцунени скъпарски ресторанти, за да развия нехайно изтънчен savoir-faire (savoir-faire (фр.) — подход, умение, маниери — Бел. прев.) по отношение на разните му там засукани блюда.
— Мислех си да хапнем на някое по-закътано и тихо място — обажда се Таркуин и добавя, като ме поглежда: — Какво ще кажеш?
— Чудесно — отговарям. — Върхът!
Слава Богу! Това вероятно означава, че няма да има омари и сребърни похлупаци. Отиваме в някое малко и уютно заведение, което е само за привилегировани. Частен клуб в анонимна сграда на някоя задна уличка, където се влиза след дискретно почукване на най-обикновена врата, а вътре е тъпкано със знаменитости, които са насядали по меки дивани и се държат като нормални хора. Върхът! И вероятно Таркуин се познава с всички тях!
Ама, разбира се, че се познава с всички знаменитости. Та той е мултимилионер, нали така?
Поглеждам през прозореца на таксито и виждам, че минаваме покрай „Хародс“. Стомахът ми неволно се свива болезнено при спомена за последния път, когато бях там. Заради проклетия куфар. Заради проклетия Люк Брандън. Уф! Всъщност, ще ми се точно сега да го видя да върви по тротоара, за да мога да му махна с нехайно пренебрежение — един вид „Пукни се от яд, отивам на вечеря с петнадесетия най-богат мъж във Великобритания“.
— Стигнахме — обръща се неочаквано Таркуин към шофьора на таксито. — Можете да ни свалите тук. — А после ми се усмихва и добавя: — Буквално на прага.
— Страхотно — отвръщам, отварям вратата и излизам от колата. Буквално на прага, ама на какво? Оглеждам се наоколо, като се чудя къде ли, за Бога, ще ме води. Намираме се на Хайд Парк Корнър. Какво има на Хайд Парк Корнър? Бавно въртя очи насам-натам и по едно време мярвам светеща емблема. Изведнъж осъзнавам накъде сме тръгнали. Отиваме в „Лейнбъроу“!
Уау!! Абсолютен шик! Вечеря в „Лейнбъроу“! Ами да, естествено! Така де, нима има по-подходящо място за първа среща от „Лейнбъроу“?
— Ами… — започва Таркуин, като застава до мен, — помислих си, че можем да хапнем тук нещо, пък после… ще видим.
— Звучи чудесно — отвръщам и тръгвам.
Върхът! Вечеря в „Лейнбъроу“, а после сигурно ще ме заведе в някой моден нощен клуб. Очертава се да си прекараме страхотно.
Подминаваме входа на „Лейнбъроу“, но това не ме смущава. Всеки знае, че VIР персоните винаги влизат през някой заден вход, за да избегнат папараците. Не че виждам наоколо папараци, ама… това сигурно му е станало навик на Таркуин. Ще свием по някоя странична алея, ще се шмугнем през задната врата, ще прекосим кухненските помещения, където майстор готвачът и персоналът ще се правят, че не ни забелязват, и ще се озовем във фоайето на клуба. Супер!