Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Зимата беше студена, и дори Коледа не донесе никаква радост на хората. Всеки ден кралицата получаваше новини за още дребни недоволства и бунтове във всяко графство на страната. Всеки инцидент беше дребен, почти незаслужаващ внимание: бяха замервали испанския посланик със снежни топки, мъртва котка беше провесена над пътеката между пейките на църква, на някаква стена бяха надраскани оскърбителни думи, някаква жена предсказвала злочестини в църковен двор — нищо, което, взето отделно, да обезпокои свещениците или господарите на графствата: но взети заедно, тези неща бяха непогрешими знаци за ширещо се недоволство.
Кралицата отпразнува Коледа в Уайтхол, назначи церемониалмайстор, който да отговаря за увеселенията, и настоя дворът да се весели, както по-рано, но нямаше полза. Празните места на коледното пиршество говореха достатъчно красноречиво: лейди Елизабет дори не посети сестра си, а остана в Ашридж, дома си на големия път, водещ на север, идеално разположен, така че да може да дойде в Лондон в мига, когато получи необходимата вест. Половин дузина от съветниците на кралицата необяснимо отсъстваха; френският посланик беше по-зает, отколкото един добър християнин би трябвало да бъде по Коледа. Беше ясно, че се зараждат беди, които щяха да достигнат до самия трон, и кралицата го знаеше: всички го знаехме.
Нейният лорд-канцлер, епископ Гардинър, и испанският посланик я съветваха да се премести в Тауър и да постави страната на бойна нога, или направо да се премести от Лондон и да подготви замъка Уиндзор за обсада. Но твърдостта, която бях видяла у нея в дните, когато двете пътувахме през страната, само с един коняр, който да ни упътва, отново я завладя и тя се зарече, че няма да побегне от двореца си още на първата Коледа от царуването си. Тя беше миропомазана владетелка на Англия от по-малко от три месеца: нима щеше да стане още една кралица като Джейн? Нима трябваше и тя да се заключи заедно със своя намаляващ двор в Тауър, докато друга, по-обичана принцеса събираше армия и се готвеше да потегли към Лондон? Мери се зарече, че ще стои в Уайтхол от Коледа до Великден и ще отхвърли слуховете за поражението си.
— Но не е много весело, нали, Хана? — попита ме тъжно тя. — Цял живот съм чакала тази Коледа, а сега изглежда, че хората са забравили как да бъдат щастливи.
Бяхме почти сами в покоите й. Джейн Дормър беше седнала в прозоречната ниша, за да улови последната слаба сива следобедна светлина, докато шиеше. Една придворна дама свиреше на лютня — печална песен, подобна на вопъл — а друга вадеше конци за бродиране и ги размотаваше. Беше всичко друго, но не и весело. Човек би си помислил, че това е дворът на кралица, намираща се на косъм от смъртта, а не такава, която се готви да се омъжва.
— Догодина ще бъде по-добре — казах. — Тогава ще сте омъжена и принц Филип ще е тук.
Дори само при споменаването на името му руменината се надигна в бледите й бузи.
— Тихо — каза тя, грейнала. — Ще бъде грешно да очаквам това от него. Той ще трябва често да бъде в другите си кралства. Знаеш ли, на света няма по-велика империя от тази, която той ще наследи.
— Да — казах, мислейки си за огньовете на аутодафето. — Знам колко могъща е испанската империя.
— Разбира се, че знаеш — каза тя, спомнила си националността ми. — И трябва да говорим на испански през цялото време, за да подобря акцента си. Ще говорим на испански сега.
Джейн Дормър вдигна очи и се засмя:
— А, скоро всички ще трябва да говорим на испански.
— Той няма да го наложи — каза бързо кралицата, винаги наясно с присъствието на шпиони дори тук, в личните й покои. — Той не иска нищо друго, освен най-доброто за англичаните.
— Знам това — каза Джейн с успокоителен тон. — Само се шегувах, ваше величество.
Кралицата кимна, но намръщеното изражение не напусна лицето й.
— Писах на лейди Елизабет, за да й кажа да се върне в двора — каза тя. — Трябва да се върне за коледното празненство, не биваше да й позволявам да си тръгне.
— Е, не може да се каже, че допринася особено за веселието — спокойно отбеляза Джейн.
— Не изисквам присъствието й заради това, че ме развеселява — каза остро кралицата, — а заради едно по-голямо удоволствие — да знам къде се намира.
— Може би ще трябва да я извините, ако е твърде болна, за да пътува… — отбеляза Джейн.
— Да — каза кралицата. — Ако наистина е зле. Но ако е твърде болна, за да пътува, тогава защо й е да се мести от Ашридж в замъка Донингтън? Защо му е на едно болно момиче, твърде болно, за да дойде в Лондон, където за нея могат да се полагат грижи, да планира пътуване до замък, идеално разположен за обсада, в самото сърце на Англия?