Игра на сенки (Приказки за любовта)

След яденето, уморени и заситени, потеглиха весело, в гората легнаха сред треви и мъхове, слънчеви чадъри просветваха, под сламени шапки грееха лица, накалено искреше слънчевото небе. Кралицата на планините лежеше червена на зелената трева, бяла, лебедовата й шия се издигаше от пламъка, доволна и оживена изглеждаше високата обувка на стройния й крак. Клингзор, близо до кралицата, четеше в нея, изучаваше я, поглъщаше я, както още момче бе чел вълшебната история за кралицата на планините и бе пропит от нея. Почиваха, дремеха, бъбреха, бореха се с мравки, струваше им се, че чуват змии, по женските коси оставаха да висят бодливи кестенови черупки. Мислеха за отсъстващи приятели, чието присъствие би било подходящо в този час, те не бяха мнозина, копнееха да бъде тук Луис Жестокия, приятелят на Клингзор, художникът на панаирни люлки и циркове, неговият фантастичен дух се носеше в близост около събраните.

Следобедът отмина като една година в рая. На сбогуване се смяха много, Клингзор заключи в сърцето си всичко: кралицата, гората, палата и залата с делфините, двете кучета, папагала.

Когато слизаше надолу по планината, ведно с приятелите, постепенно бе обзет от радостното въодушевление, което познаваше само в много редки дни, в които доброволно оставяше работата настрана. Ръка за ръка с Ерсилия, с Херман, с художничката той танцуваше по огряното от слънцето шосе надолу, тананикаше песни, по детски се забавляваше от шеги и игрословици, смееше се увлечено. Изтичваше пред другите, притайваше се някъде, за да ги изплаши.

Колкото и бързо да вървяха, слънцето вървеше по-бързо, още при Палацето то се скри зад планината и долу в дефилето вече беше вечер. Бяха объркали пътя и слезли твърде ниско, тъй като бяха гладни и уморени, трябваше да се откажат от плановете, замислени за вечерта: разходка през житните поля на Баренго, вечеря с риба в гостилницата на крайезерното село.

— Мили хора — каза Клингзор, който бе седнал до един зид край пътя, — нашите планове бяха наистина много хубави и една добра вечеря при рибарите или в Монте д’Оро, разбира се, бих приел с благодарност. Но вече не можем да стигнем толкова далеч, най-малкото аз не мога. Уморен съм и съм гладен. Оттук нататък няма да направя нито крачка повече освен до най-близката кръчма, която положително не е далеч. Там сигурно има вино и хляб, това е достатъчно. Кой ще тръгне с мен?

Тръгнаха всички. Намериха кръчмата на стръмен горист склон, в тъмната сянка на дърветата по тясна тераса бяха разположени каменни пейки и масички, от избата в скалите стопанинът донесе студено вино, имаше и хляб. Настаниха се мълчаливо и се хранеха радостни, че най-после са седнали. Зад високите дънери на дърветата угасваше денят, синята планина ставаше черна, червеникавото шосе — бяло, чуваше се долу, по притъмнелия път, да върви кола и да лае куче, тук-там по небето се появиха звезди, а по земята — светлини, неразличими едни от други.