Игра на сенки (Приказки за любовта)

Вече излизаха от пъстрите сенки на горската пътека на открито, широко шосе, което, светло и горещо, в големи спирали водеше към височината, Клингзор, той пазеше очите си с тъмнозелени очила, вървеше последен и често оставаше назад, за да наблюдава как се движат фигурите и техните цветови съчетания. Не беше взел със себе си нищо за работа, преднамерено, нито дори малкия скицник, и въпреки това стотици пъти се спираше притихнал, развълнуван от картини. Суховатата му фигура стоеше самотна, бяла на червеникавия път край акациевата горичка. Лятото облъхваше с горещия си дъх планината, светлинните лъчи падаха отвесно, цветовете се вдигаха като омара със сто оттенъка от долината. Над най-близките възвишения, които трептяха в зелено и червено и с бели села, се виждаха синкавите очертания на планински вериги, зад тях, по-светли и по-сини, нови и нови хребети, а съвсем далечни и недействителни, кристалните чела на снежните върхове. Над гората от акации и кестени се извисяваше открит и могъщ скалистият гръб и неравният връх на Салуте, червен и светловиолетов. По-красиви от всичко бяха хората, като цветя те стояха в светлината сред зеленина, като огромен скарабей блестеше смарагдовият чадър, черната коса на Ерсилия под него, бялата стройна художничка с руменото лице и всички други. Клингзор ги пиеше с жадни очи, неговите мисли обаче бяха при Джина. Едва след седмица щеше да я види отново, тя седеше в една канцелария в града и пишеше на машина, съвсем рядко той имаше щастието да я види и никога сама. А я обичаше, тъкмо нея, която нищо не знаеше за него и не го познаваше, не го разбираше, за която беше само една рядка странна птица, непознат, прочут художник. Колко удивително беше това, че тъкмо към нея се бе прислонило желанието му, че никоя друга любовна чаша не го утоляваше. Клингзор не бе свикнал да изминава дълги пътища заради никоя жена. А за Джина вървеше по тях, за да бъде един час до нея, да държи тънките й пъргави пръсти, да промъкне обувката си под нейната или да сложи бърза целувка на тила й.

Той размишляваше върху тези неща и сам за себе си бе увлекателна загадка. Беше ли това вече границата? Беше ли старостта? Или само втора младост, възвръщане на четиридесетгодишния към двадесетте?

Стигнаха билото на планината, отвъд пред погледа им се възправи нов свят: висок и недействителен, целият от стръмни, остри пирамиди и конуси върху Дженаро, слънцето косо зад него и всяка плоскост емайлово блестяща, плуваща по тъмновиолетови сенки, между там и тук — трептящ въздух и безкрайно дълбоко потънал, отдъхва тесният син ръкав на езерото, хладно зад зелените пламъци на гората.

На гребена на планината съвсем малко село: господарско имение със скромен дом, четири-пет други къщи, каменни, боядисани в синьо и розово, параклис, кладенец, черешови дървета. Компанията се спря на слънце край кладенеца, Клингзор продължи под свода на една врата в сенчестия двор, издигаха се три синкави къщи с малки и тесни прозорци, около тях треви и чакъл, една коза, коприва. Едно дете побягна пред него, Клингзор го привлече, извади от джоба си шоколад. То спря, той го улови, галеше го и го хранеше, детето беше плахо и красиво, малко мургаво момиченце, боязливи черни очи на зверче, тънки, голи крачета, мургави и блестящи.