Игра на сенки (Приказки за любовта)

— Пристигаме в Дамаск! — извика докторът. — Къде живее Фатме, перлата сред жените?

Отговорът дойде изненадващ от по-малкия палат, от хладната чернота зад полупритворената балконска врата излетя странен тон, още един и десет пъти същите, после се прибави октава, разнесе се десетократно, акордираха роял, пеещ роял, пълнозвучие посред Дамаск.

Тук трябва да е, тук живее тя. Къщата обаче, изглежда, нямаше врата, само розово-жълти стени с два балкона, над тях върху мазилката на фриза — стара фреска: цветя, сини и червени, и един папагал. Тук би трябвало да има изрисувана врата и щом човек похлопа три пъти и изрече ключовите думи на Соломон, пъстроцветните й крила биха се отворили и странникът би доловил аромата на персийски масла, а зад прозрачни завеси би седяла на висок трон кралицата на планините, робини биха коленичили по стъпалата в нозете й, а изрисуваният папагал с крясък би литнал на рамото на владетелката.

Намериха малка вратичка в страничната уличка, гръмка камбанка, дяволски механизъм, зазвуча пронизително зло, съвсем тясно и стръмно, стълбището водеше нагоре. Човек не можеше да си представи как са внесли рояла в къщата. През прозореца? През покрива?

Втурна се едро черно куче след него, малък рус лъв, голям шум, дървената стълба кънтеше, а зад нея на рояла единадесет пъти се раздаваше един и същи тон. От боядисано в розово помещение избликна сладостно мека светлина, отваряха се врати. Имаше ли там папагал?

Изведнъж се появи кралицата на планините, тънък трепетен цвят, стройна и кръшна, цялата в червено, ярък пламък, олицетворение на младостта. Пред очите на Клингзор се разхвърчаха сто обичани образа, а новият сияещ излетя напред. Той веднага знаеше, че ще я рисува не по натура, а лъча в нея, който бе доловил, стиха, прелестния тръпчив звук: младост, руменина, златисти коси, амазонка. Ще я съзерцава в течение на час, може би и на няколко часа. Ще я гледа да върви, ще я гледа да седи, да се усмихва, може би ще я види и да танцува, може би ще я чуе и да пее. Денят бе увенчан с корона, денят бе намерил своя смисъл. Онова, което по-нататък можеше да се добави, беше дар, изобилие. Винаги ставаше така — преживяването никога не идваше само, винаги го предвождаха ято птици, винаги го изпреварваха вестители и знамения, майчинският азиатски, животински поглед долу при вратата, мургавата селска красавица на прозореца, тези неща и това сега.