Кралицата на изменниците

Яздеха от залез слънце предишния ден. Фалшивият ашаки на Изменниците бе отвел Лоркин с каретата си до края на пустошта и го бе оставил там заедно с двама роби от близкото имение. Робите казаха на младия магьосник, че могат да го отведат само до хълмовете, където щеше да ги посрещне група Изменници. Макар да имаха товарен кон, те не можеха, без да предизвикат подозрение, да го натоварят с толкова много храна и вода, които да им стигнат за пътя до планината и обратно.

Поглеждайки през рамо на изток, Лоркин видя, че небето започва да просветлява. Той не беше спал на закрито повече от ден, а предишните две нощи се беше свивал върху тясната пейка в каруцата. Макар да можеше да прогони умората чрез лечителската си сила, продължителното пътуване и непрекъснатият страх да не бъде открит, бяха изтощителни. Хубаво щеше да е поне малко да поседи някъде, но се съмняваше, че скоро ще може да се наслади на почивка.

Надеждата, че Тивара ще бъде сред Изменниците, които ги очакваха, му вливаше енергия всеки път, щом се сетеше за нея. Мисълта за топлата й усмивка, гласът й, докосването, на голата й кожа. „Скоро“ — помисли си той.

Щеше да е много разочарован, ако тя не беше в групичката, но нямаше да се изненада. Тивара бе получила забрана да напуска града в продължение на три години, като наказание за убийството на Рива.

„Но поне там е в безопасност и ако не ме посрещне, мисълта за нея ще ме поддържа, докато не я видя“ — реши той.

Звукът от щракащи зъби го върна към действителността. Той видя, че магарицата е настигнала коня и се опитва да го ухапе, и бързо дръпна поводите. „Лудо злобно добиче — помисли си той, проклинайки на глас. — Добре, че не се опитва да го прилага и на хора“.

Макар че тя послушно забави ход, конят отпред направи същото. Лоркин отвори уста да предупреди роба, но бързо я затвори, когато мъжът му махна с ръка да мълчи. Всички спряха. Дори магарицата на Лоркин застина и наостри уши.

Магьосникът не чуваше нищо, но единият от робите слезе от коня и притича до близката дюна. След като поклеча там известно време, той се върна бързо при тях.

— Група от осем души — промърмори той.

Другият роб кимна и се обърна към Лоркин.

— Сигурно са Изменници. Ичаните пътуват сами, само с неколцина роби.

Лоркин кимна. Сърцето му препускаше. Той се накани да слезе от добичето, но робът се намръщи и поклати глава.

— Остани. Просто за в случай, че грешим.

Другият роб отново се качи на коня. Тримата се придвижиха до една дълга, ниска дюна, която ги прикри наполовина, но заради развиделяващото се небе зад гърба им щеше да е малко трудно да ги забележат.

„Ами ако е някой ичани? — Лоркин усети ледените тръпки, които се промъкваха под дрехите му. — Ами ако са повече от един? Можем да побегнем, но ще стигнем ли далеч? Ще мога ли достатъчно дълго да възпирам с магия опитите им да ни заловят, за да успеем да се измъкнем? Едва ли е останало много от магията на Тивара, но дори да бях запазил всичко, едва ли ще мога да победя няколко ичани“.