Татко

Между третия и седмия ининг гледаме шоуто, наречено „Всички в семейството“. Мама твърди, че водещия прилича на мен. Нарича се Арчи Бънкър — празноглав, наперен, с расовите предразсъдъци на ограничен човек.

Навярно това е като да се видиш в трикрилото огледало в магазините на „Сиърс“. Забелязваш подробности, които обикновено пропускаш (или не искаш да забележиш): колко дебел е вратът ти, колко голямо е шкембето ти, колко си прегърбен. Обаче аз не мога да се съглася, че приличам на този Бънкър.

Е, да, и двамата сме със сини очи. Добре, но такива бяха и очите на Адолф Хитлер. И двамата сме с чипи носове, но какво ще кажете за Боб Хоуп4? Освен това Бънкър е с бяла коса, а аз не съм. Може би щеше да е побеляла, ако не бях плешив! Кой знае? Главното е, че той е толкова тъп. Може би и аз щях да изглеждам така, ако косата ми не бе опадала и създала илюзията, че съм с високо чело. Надявам се, че не се заблуждавам за характера си, както за външния си вид.

— Погледни само, не прилича ли на теб, Джаки? Нали? Даже в профил — виждаш ли? Ако нямаше брада…

Три пъти се кълна в себе си никога да не посягам на брадата си. Освен това веднага започвам диета. Издържах само три дни.

Обичам да си похапвам и няма да се поглеждам в огледалото. По дяволите, петдесет и две години са петдесет и две: трябва да приличам на нещо, не мога вечно да съм момче.

Невероятно е колко излишна информация можеш да получиш, докато гледаш телевизионен филм. Единайсет минути от всеки половин час текат реклами, т.е. развръзката става за деветнайсет минути.

Нищо чудно, че хората не виждат смисъл в живота. Ако гледаш твърде дълго телевизия, получаваш изкривена представа за света. Ежедневието ти се струва досадно.

Мама си ляга след шоуто на Джони Карсън — не забравям да сложа валиум и чаша с вода върху нощното й шкафче. Не искам повече лекции за привикването към лекарства. Ако не може да заспи, ще си вземе таблетките; става въпрос за нейния живот. Уча се — но бавно.