Кръвна песен

— Съжалявам. — Вейлин стисна зъби и не можа да докара друга от усмивките на Норта.

Идваха хора на всякаква възраст и с различни размери, мъже и жени, майки с деца, братя и сестри, с охлузвания, рани, различни болести и болежки. Шерин сякаш осъзнаваше проблемите им инстинктивно, работеше без почивка, с еднаква грижа към всички. Вейлин гледаше, носеше бинтове и лекарства, когато се наложеше, и опитваше да научи нещо, но по-скоро бе погълнат от Шерин. Бе запленен от начина, по който се променяше лицето ѝ, когато работеше. Строгостта и напрежението преминаваха в съчувствие и хумор. Тя се шегуваше с пациентите си и явно познаваше мнозина от тях добре. „Затова идват при нея. Защото я е грижа.“

И той се опитваше да помага максимално. Обикаляше, пренасяше, успокояваше плашливите, опитваше непохватно да предложи утеха на съпругите, сестрите и децата на пациентите. Повечето имаха нужда само от лекарство или няколко шева. Други, с хронични болести, отнемаха повече време. Шерин им задаваше многобройни въпроси и споделяше съвети и съчувствие. Имаше и двама тежко пострадали. Първо донесоха мъж, прегазен от каруца, която бе минала през корема му. Сестра Шерин пипна вената на врата му и започна да масажира гърдите му с две ръце.

— Сърцето му спря — обясни тя. Продължи така, докато от устата на мъжа не излезе кръв. — Късно е. — Шерин се дръпна от леглото. — Вземи носилка от склада и го закарай в моргата. Тя е в южното крило. И избърши кръвта от лицето му. Семействата не обичат да ги виждат така.

Вейлин се бе сблъсквал със смъртта и преди, но студенината ѝ го изненада.

— Това ли е? Не може ли да направиш още нещо?

— Прегазила го е каруца, тежаща половин тон. Червата му са на пихтия, а гръбнакът на прах. Няма какво да направя.

Вторият тежко ранен бе докаран привечер от няколко гвардейци. Набит мъж, прострелян в рамото с арбалет.

— Съжалявам, сестро — извини се сержантът, докато полагаше пострадалия на легло с двама от колегите си. — Не искам да ви губя времето с подобен тип, но капитанът ще се вбеси, ако се появим с пореден труп. — И погледна любопитно тъмносинята роба на Вейлин.

— Май си в грешната къща, братко.

— Брат Вейлин е тук и се учи как да лекува. — Шерин се наведе над набития мъж и огледа раната. — От двайсет стъпки?

— По-скоро трийсет. — Единият страж подсмръкна гордо и показа арбалета си. — Освен това бягаше.

— Вейлин — промърмори сержантът и го огледа изпитателно. — Ал Сорна, нали?

— Така се казвам.

Тримата стражници се засмяха неприятно и Вейлин мигновено съжали, че е оставил меча в килията сутринта.

— Момчето, което натупа десет гарги собственоръчно — възкликна по-младият страж. — По-висок си, отколкото приказват.

— Не бяха десет… — започна Вейлин.