Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
Качих го в москвича и след девет минути бяхме пред градската художествена галерия, където, чакаха Веселин и неговият, приятел Панчо.
— Готови ли сте? — попитах. — Веселине, протокола ще водиш ти. Записваш всичко точно и подробно. И моля ви, не го смущавайте.
Влязохме в първата зала. В този ранен час тя беше съвсем празна. Веселин крачеше вдясно от Тони, аз вляво. Панчо зад него. Не го изпускахме от очи.
Варненската галерия не е от най-богатите, но в нея има няколко действително хубави работи, които заедно с кокетната експозиция на останалите творби привличат вниманието на ценителите.
Тони плахо пристъпи напред по лъскавия под и вдигна глава.
И в същия миг се отдръпна, почти подскочи, сякаш бе получил удар между очите. Сетне спря, зина и разтвори широко очи, готов да погълне целия този пищен свят от цветове и форми, които като лавини го заливаха отвсякъде. Задиша често, тежко, усещах как сърцето му блъска в гърдите.
После този Квазимодо в траперски дрехи тръгна наляво, тъкмо наляво, където висеше едно голямо табло, и се спря пред него. Беше една от ония красиви моми на Майстора среда червени ябълки и жарки слънца, които носят аромата от градините на моя роден край. Тони стоя дълго пред нея и дълго и безмълвно лицето му със сплеснатия нос и бебешките бърни беше озарено от щастие. В тия минути Тони се сливаше с красотата. И мъркаше като сит котарак на слънце.
— Хубво… — изсумтя той, без да откъсва очи от най-хубавата картина в галерията.
Зад него Веселин трескаво записваше.
— Тони — прошепнах, — Тони, искаш ли да си я нарисуваш, за да си я имаш? — И му подадох блока и флумастера.
Без да отклонява глава от таблото, той взе блока. И мигновено се преобрази: веждите му напрегнато се сключиха, очите се съсредоточиха в картината. Сетне със сигурна ръка за няколко минути нахвърли точно графично копие на картината.
— Дай! — казах, взех рисунката и я пъхнах в папката. — Ела, ще рисуваме още.
Заведох го пред една доста модерна, почти абстрактна картина — фигурна композиция на млад наш художник.
— Харесва ли ти?
Тони не отвърна нищо. Мълчеше, кривнал глава, вдигнал малко учудено вежди, като кученце пред непонятно явление. Сетне протегна ръка и прокара пръсти по платното.
— Нарисувай я!
Той не се остави да го подканвам втори път и изкопира и тази картина, макар че се получи нещо доста различно от оригинала. И после нарисува още една и още една… И всички копия влизаха в папката като приложения към протокола на Веселин.
А Тони не се уморяваше, обратно — все повече се оживяваше, вървеше от картина към картина, от скулптура към скулптура, неизменно мънкаше: „Хубво, хубво…“ мъркаше като котарак и искаше да рисува, да рисува… Едва го измъкнахме.
— Ела — рекох, — ще ти покажа нещо още по-хубаво.
Този път москвичът ни откара до цинкографията на градската печатница, където Тони беше работил някога.
У Тони, изглежда, се пробудиха спомени, защото по лицето му изведнъж се разля някакъв смесен израз на недоверие и радост. И просто не искаше да влезе.
— Върви, не бой се — казах и внимателно го поведох напред. Той неохотно закрачи по стълбите, като стискаше ръката ми в грапавия си и топъл юмрук.
В канцеларията ни чакаше предупреденият за нашето идване технически ръководител — възрастен мъж, който по външност напомняше Лорда.
— Охо, Тони, здрасти! — провикна се той, като сърдечно потупа момчето по рамото. — Я гледай, колко си пораснал!
Тони го гледаше под вежди, спуснал надолу дългите си ръце, все още недоверчив, но с далечна усмивка на устните.
— Какво, не ме ли позна? — попита техникът. — А кой те научи да рисуваш, върху мед, а?
Тони издаде звук, напомнящ радостно цвилене на жребче.
— Ммайстор Ммишо… — ухили се той. — Ммайстор Ммишо…
— Майстор Мишо, зер! Забрави ти старите си приятели. Как си, Тони, рисуваш ли още, или забрави, каквото си научил тук?
Тони само се хилеше и любовно гледаше майстор Мишо.
— Слушайте, момчета — каза техникът, — такава среща трябва да се полее! Толкова години не сме се виждали с Тони!…
Извади от задръстения с клишета шкаф ракия и чашки. Чукнахме се, пихме, Тони изпразни чашката си на един дъх.
— Ха по още една! — предложи майстор Мишо.
След двайсет секунди въздействието на алкохола върху Тони пролича: лицето му се отпусна, кьосавите му бузи поруменяха, очите му заблестяха със синьо-зелени и жълто-кафяви пламъчета.
Дадох знак на майстора, той се изправи.
— А сега, Тони, ела да видиш къде си работил едно време.
Станахме. Пред мен крачеше Тони и по бодрата му походка разбрах, че недоверието го е напуснало окончателно. Експериментът можеше да продължи.